Есента на 2019 г. се оказа извънредно щедра към любителите на планинските преходи и на разходките сред природата, тъй като тя не само ни дари с богата палитра от цветове, но и ни обхвана в продължителна топла прегръдка. Макар в средата на ноември зимата да изглеждаше твърде далечна, тя вече беше облякла в бели одежди най-гордите върхове на Пирин. Полежан, Дженгала и Джано бяха само част от двухилядниците, които извисяваха снага над стелещата се ниска облачност и навяваха спомени за отминали преживявания и случки. Гледката, която съзерцавахме от родопския рид Дъбраш, бе така неповторима, че реших да ви разкажа за един от най-вълнуващите преходи, които съм предприемала в родните планини. Или всъщност за два, тъй като единият беше причина за другия!
Години наред всяко споменаване на Кончето будеше в мен усещане за загадъчност и непристъпност и все не се решавах да се отправя към него. Търсех го сред планинските първенци, пътувайки към Банско или Добринище, които са отправна точка за редица маршрути. Четях разкази и разглеждах снимки в Интернет. Разпитвах приятели и познати, които вече бяха преодолявали скалния ръб, с надеждата да добия кураж, а мненията бяха разнопосочни. И ето че в един хубав летен ден се изправих пред най-изумителната пиринска панорама и всяко колебание се изпари.
През август се навършиха точно десет години от деня, в който почти на шега поех по планинските пътеки, като случайно или не се озовах на същото място. Отново бях с майка ми, а начело на групата беше Тони. Политайки със седалковия лифт от хижа Гоце Делчев над Добринище към хижа Безбог, ме връхлетя вихрушка от спомени. Вълнението и изгарящото любопитство пред непознатото. Усещането за предстоящо приключение. Издигането с лифта под навъсеното небе, което се заканваше да ни изкъпе всеки момент. Свежестта и покоя, които навяваше гората. Първите дъждовни капки, които ни накараха да потърсим на бегом подслон в хижата. Преодоляването на Душевадката, която ни остави без дъх. Мъглата, която се спусна като плътна завеса над цялата околност, когато стъпихме върху Безбог. Осуетеното изкачване на съседния исполин, Голям Полежан, който дори не зърнахме. Пороят, който ни направи вир вода и за който с майка ми и сестра ми все се шегуваме, че е бойното ни кръщение. Поповото и Самодивските езера, които оживяха от страниците на учебниците по география и ни оставиха безмълвни. Слънчо, който най-сетне ни се усмихна и ни разкри планината в цялата ѝ прелест.
За първи път в живота си се изправях пред подобно съвършенство. Веднъж докоснала се до чистотата и смирението, които единствено природата е способна да поднесе, не можех да не продължа да се стремя към тях отново и отново. И така вече цяло десетилетие. Като се замисля, използването на думата „преход“ е съвсем на място, тъй като настрана от чисто физическото въздействие на извървените крачки, преживяването в планината е и духовно. Пречиства душата и носи осъзнатост.
Но нека се завърнем в 2019 година. Въпреки прогнозата за дъжд за късните следобедни часове, настроението на групата беше ведро и с бодра стъпка поехме покрай бреговете на Безбожкото езеро, което е разположено на 2239 м н.в. в едноименния циркус. Встрани от него видяхме руините на старата хижа, която през един априлски ден на 1971 година хижарят, връщайки се от Добринище, намерил във водата, пометена от лавина. Случка, която за късмет се разминала без жертви. Междувременно Тони ни припомни легендите за произхода на името на връх Безбог. Една от тях го свързва с жестоко клане по време на османското иго, а друга – с бог Бес. Върховният бог в славянската митология – Перун, на който е кръстена планината, имал красива дъщеря, която живеела край Самодивските езера. Бог Бес не останал безразличен към хубостта ѝ и решил да я открадне, което разгневило нейния брат Дженгал. Двамата влезли в епична битка, като Дженгал надделял и убил Бес, чието тяло и до днес лежи затрупано под огромната камара от камъни, оформяща върха.
Отминахме напред и започнахме постепенно да набираме височина, като добихме нова перспектива към езерото и оглеждащата се в него хижа. Въпреки спомените ми, Душевадката не се оказа чак толкова страшна, тъй като вместо да тръгнем право нагоре като повечето ентусиасти пред нас, поехме по странична пътека, която направи изкачването далеч по-плавно. Пирин може да се похвали с едни от най-драматичните пейзажи в България и не след дълго пред смаяните ни погледи започнаха да се редят върховете Сиврия, Джано, Каменица и Дженгала, събуждайки в нас възторг и благоговение. В далечината изплува и Поповото езеро, чието име също се свързва с легенда. Според преданията по време на тъмните години на робство местен свещеник отказал да приеме чуждата вяра и предпочел да сложи край на живота си, хвърляйки се в ледените води. Ако сте имали някакви съмнения, островчето, което се чернее насред езерото, е всъщност калимявката на попа, която се издигнала на повърхността и продължава да напомня за трагичната му участ.
В един момент изоставихме пътеката, която отвежда до Поповото езеро и се отклонихме вдясно. След като преодоляхме Червената пръст, склон, който може да се конкурира с Душевадката, излязохме на седловината между върховете Безбог и Голям Полежан. Ето че десет години по-късно се насладихме на панорамите, които природните стихии скриха от очите ни. Пред нас се издигаше Полежан, нашата непосредствена цел, но често поглеждах към Безбог, който остана встрани от пътя ни, и чиято каменна осанка ме хипнотизираше. Въпреки страховития си вид Полежан ни допусна сравнително лесно до себе си, а последните метри от изкачването бяха съпроводени от внезапно извил се поривист вятър и едри капки дъжд, които ни накараха да сложим дъждобраните. Със своите 2851 м той е най-високият гранитен връх в Пирин и четвърти след първенците Вихрен, Кутело и Бански Суходол. Неговите склонове са покрити с каменни плочи, а всяка наша стъпка изтръгваше от тях меден звън, сякаш в джобовете ни подрънкваха стотици монети. Неслучайно в миналото върхът е наричан Мангър тепе. На турски език думата „мангър“ означава медна монета.
Внезапното влошаване на времето ни принуди да „освободим“ върха от присъствието си и да продължим по пътя си. Не след дълго друго творение на майката природа ни хвърли във възторг и ни накара да извадим телефони и фотоапарати, въпреки че вятърът, който не отстъпваше на патагонския, затрудняваше поддържането на крехкия баланс. Пред погледите ни изникна връх Газей, който е висок цели 2761 метра, но от тук изглеждаше направо миниатюрен и се губеше на фона на снажните си събратя. В подножието му се беше подслонила Дамата с кока – име, с което е известно Горно Газейско езеро, разположено на 2642 м н.в. Истинско съвършенство, изваяно от длетото на най-висшия майстор. Изкачването на Газей оставихме за по-благосклонни времена и се отправихме към хижа Демяница, където щяхме да пренощуваме. Междувременно от небесата се изсипа страхотен порой, който ни припомни колко непредвидима и сурова може да бъде природата, но настроението рязко се повиши, когато малко по-късно се натъкнахме на отрупани с храсти боровинки.
Букетът от емоции, който ни подари този първи ден от прехода, беше само прелюдия към преживяванията, които ни очакваха през втория. За разлика от мокрия завършек на съботната ни разходка, началото на неделния ден предвещаваше много слънце и топлина и най-важното – никакви валежи. Поехме по горска пътека, която ни изведе последователно покрай поредица от езера – Долно Василашко, Горно Василашко, Долно Тодорино и Горно Тодорино, и най-сетне на гранитното било на Тодорките. След като шеметните гледки, които ни откри Малка Тодорка, ни оставиха без дъх, се отправихме към средната ѝ сестра в съседство. Преминаването на каменистата пътека изискваше известна концентрация, поради което бях забила поглед в земята и внимавах къде стъпвам.
В един момент отправих взор напред и съвсем неочаквано пред очите ми изплува перфектният планински тандем – пиринските първенци Вихрен и Кутело. Двама магнетични гиганти, които погледнати от това място, приличаха досущ на близнаци. Снагите им бяха така внушителни, че се открояваха на фона на цялата околност, а въздействието на пейзажа още повече се засили, когато достигнахме Средна Тодорка. Изглеждаха колкото величествени, толкова и непристъпни, макар вече да се бях качвала на Вихрен, при това без особени затруднения. Приказните гледки ни съпроводиха в разходката ни до най-високата от трите сестри, както и по време на значителна част от спускането ни към пистите над Банско. Мисля, че няма човек, който да остане равнодушен пред подобно съвършенство.
За късмет, само две седмици по-късно Тони щеше да се отправи към пиринските първенци и, разбира се, нямаше да пропусне Кончето. Записах се в последния момент. Имаше едно единствено свободно място, което очевидно беше чакало точно мен.
Така, в съботното утро, което обещаваше чудно време и паметни панорами, отново бях на път, а преди обяд вече отброявахме първите от впечатляващите над 1000 метра денивелация от хижа Бъндерица до Вихрен през местността Казаните. Казаните са два – Малък и Голям, а името им е дадено заради характерната им форма и често издигащите се от тях мъгли, оприличавани на изпарения на вряща течност. Те представляват два дълбоки циркуса, разположени съответно на 2200 и 2400 м н.в., а заобикалящите ги склонове създават идеални условия за образуване на лавини през зимата.
Изкачването на Вихрен е не само сериозно физическо предизвикателство, но и нагледен урок по география за растителните пояси в планината. Първоначално се движехме през гора, сетне навлязохме в обраслия с тревна и храстова растителност Малък казан, за да се пренесем малко по-късно в царството на камъка, където оцеляват най-устойчивите видове. Именно на границата между двата казана се натъкнахме на едно от най-ценните богатства, които крие Пирин – еделвайсът. Малките сребристи туфички бяха едва забележими, скътани между белите камъни. Мъхестото цвете, наподобяващо звезда, е известно по света с различни имена – „кралицата на цветята“, „принцесата на Алпите“ или „лъвска лапа“, а в България може да се види само в Пирин и в Стара планина. Еделвайсът е включен в „Червената книга на България“ и предполагам е излишно да напомням, че късането му е абсолютно забранено.
Прекосяването на Големия казан беше съпроводено от незабравими гледки към страховитата северна стена на Вихрен, спускаща се право надолу. В основата ѝ се стелеше снежник, който се задържа целогодишно, а самият връх оставаше забулен в облаци. Макар от Премката, както наричат седловината между Вихрен и Кутело, мраморната корона на Първенеца да изглеждаше напълно непристъпна, пътечка, провираща се между белоснежните камъни, в крайна сметка ни изведе на най-високата точка на планината.
Предвид популярността на маршрута, движението в околността беше интензивно, но в обратна на нашата посока. Когато стъпихме на върха, повечето хора вече се бяха разотишли, а за късмет облаците се разпръснаха и успяхме да се насладим на приказни пейзажи във всички посоки. С напредването на следобеда панорамите все повече се избистряха, а Тони уверено назоваваше всичко де що се виждаше. Долината на Влахина река, която е ляв приток на Струма, и Влахините езера. Муратов връх. Типиците. Кутело и Бански Суходол с Кончето помежду им и най-северните части на северен Пирин. Трите Тодорки. Връх Синаница, известен още като „Разцепения връх“ заради особената си форма. Газей. Полежан. Каменица. И много други, които дори не мога да назова.
Съзерцавайки света от висотата на Вихрен, беше невъзможно да си представя, че кулминацията на деня тепърва предстоеше. Поне това е моето усещане. Колкото и щедра да бе природата към нас, а денят – дълъг, настъпи моментът да се отправим надолу, към хижа Вихрен, която щеше да ни приюти през нощта. Поехме по т. нар. „Царска пътека“ през местността Кабата, а на изпроводяк се натъкнахме на още еделвайси и на самотна дива козичка, която предпазливо ни оглеждаше и вероятно беше тръгнала по стъпките на туристите за вкусни находки. С падането на вечерта планината постепенно се отърсваше от човешкото присъствие, а дивият свят отново можеше необезпокоявано да поеме контрол над местообитанията си.
Покоят, който беше завладял околността, се настани и в душите, и в сърцата ни и не щеш ли, когато най-малко очаквахме да се случи нещо вълнуващо, налетяхме на стадо диви кози, отдало се на вечерна паша. За мен тези създания винаги са изглеждали далечни и недостъпни. Виждала съм ги да маневрират изкусно по непристъпни скални зъбери или над страховити пропасти, но никога край туристическите пътеки, лице в лице или по-скоро лице в муцуна. Дебнехме се взаимно и въпреки известната им предпазливост не бих казала, че бяха дълбоко респектирани от присъствието ни. Някои от тях проявиха завидна смелост и дори позираха за снимки или продължаваха да похапват тревичка сладко-сладко, наблюдавайки ни изпод рогцата си. Още по-учудени останахме, когато съзряхме две-три козлета да пасат кротко на възвишение встрани от пътеката, разхождайки се сред няколко души, застинали всеки в заетата поза, кой поседнал, кой полегнал. Известно време пресрещахме отделни екземпляри, а една козичка дори се шмугна зад гърба ми в момент, в който бях изостанала от групата. По лицата на спътниците ми мога да съдя, че всеки от нас беше изпълнен с най-чиста радост и неподправен възторг при досега с чудото на природата, с тези горди и свободолюбиви владетели на най-недостъпните места. Последният щрих в наситения с емоции ден беше огненият залез, който обагри в оранжеви тонове билото на Тодорките.
Неделното утро беше ясно и прохладно, но денят предвещаваше да ни дари с много топлина, дори в излишък. Въздухът беше пропит с вълнение и нетърпение, докато десетки ентусиасти се подготвяха да се потопят в изумителните пейзажи на Пирин. Известно време се взирах в мощната, каменна снага на Първенеца, огряна от слънчевите лъчи, и се чувствах като прашинка. Предполагам, че всеки, който е минавал оттук и е отправял взор нагоре, би разпознал това усещане.
Ето че най-сетне потеглихме към така бленуваното Конче. Предстоеше да разберем дали ще оправдае страховитата си слава. Кончето е скален ръб с дължина 400 метра, който се простира между върховете Кутело и Бански Суходол на около 2800 м н. в. Днес по протежението му е поставено метално въже, което улеснява преодоляването на екстремната пътека, но първите смелчаци, дръзнали да предизвикат себе си, не са разполагали с подобно удобство. За по-голяма сигурност те „възсядали“ ръба, откъдето произлязло и името му.
Поехме по пътеката за хижа Яворов, която ни изведе покрай Джамджиев ръб и сетне в Големия казан. За разлика от предходния ден, когато облаците бяха покрили най-високите части на планината, днес гледките бяха съвършено ясни, а Вихрен с неговата отвесна северна стена и съседният Кутело бяха повече от величествени.
По вече познатата ни пътека достигнахме Премката, а междувременно хвърлях по едно око към двамата исполини, по чиито склонове като същински мравчици пъплеха десетки хора. След като направихме кратка почивка и се полюбувахме на Синаница и Влахините езера, тръгнахме нагоре към Кутело, но съвсем скоро се отклонихме по подсичащата пътека към Кончето. Безоблачните панорами останаха зад нас, а напред околността беше застлана от нежна, бяла пелена, която се носеше в забързан танц. Като се замисля липсата на видимост вероятно беше по-добрият вариант, тъй като всяка следваща стъпка изискваше нарастваща концентрация. Склонът вляво от пътеката се спускаше стремглаво надолу и ако не дай си боже някой полетеше надолу, не знам къде щеше да спре.
Внезапно дочухме гласове, които ни изтръгнаха от съсредоточеността, с която се придвижвахме. Над нас, в облаците, изплуваха първите силуети на ентусиастите, които смело крачеха по скалния ръб, а съвсем скоро се разминахме с такива, които вече го бяха преодолели. Признавам си, че очаквах да срещна хора с усмивки до ушите, изпълнени с възторг от преживяното. Затова останах дълбоко изненадана, когато открих лица, по които се четеше тревога и желание да приключат по-скоро с тази безумна авантюра, а някои и дума не продумваха.
По протежение на подсичащата пътека, малко преди да излезем на Кончето, също беше поставено обезопасително въже. Въпреки че нямам страх от височини, съвсем доброволно избрах да се осигуря с въже и карабинери, и не съжалих. За щастие, в нито един момент не ми се наложи да разчитам на тях, но въздействието беше чисто психологическо. Те ми вдъхнаха допълнителна увереност и спокойствие, така че да се насладя на момента. Не се поколебах и фотоапарата да извадя.
Чувството да „висиш“ там горе е несравнимо и трудно се поддава на описание. Усещах експлозия от емоции. Възторг от гледките от птичи поглед. Преклонение, примесено с усещане за нашата, човешка уязвимост пред мощта на природата. Щастие и вътрешно удовлетворение, защото се реших да се отправя на това приключение. Някои нотки на напрежение и притеснение предвид факта, че бяхме заключени между пропаст и ужасно стръмен склон. Мисълта, че точно в този момент не трябваше да се подавам на всички тези чувства, а да запазя самообладание и просто да си гледам в краката.
Тук е моментът да отбележа, че Кончето въобще не е за подценяване. Наистина, самата пътеката е достатъчно широка, че дори и хора се разминават, но тя е изпъстрена с неравности, които изискват повишено внимание. Очевидно скалният ръб се е превърнал в предпочитана дестинация за хора без никакъв или с оскъден опит в планината, чиято мечта е да си направят селфи на фона на драматичните пейзажи. Няма да забравя едно момиче, което се беше вкопчило във въжето и не помръдваше ни напред, ни назад. Беше меко казано ужасена и обвиняваше своя приятел за това, че я е довел на подобно място. Стигна се до там, че Тони се намеси и ѝ помогна да излезе на подсичащата пътека. Така че, добре е човек да преценява способностите си и да подхожда с дължимото уважение към планината. Прекалената самоувереност не е добър съветник.
Нашата групичка излезе на скалния ръб горе-долу в средната му част. Отправихме се наляво към Бански Суходол, който със своите 2884 м н. в. се нарежда на трето място в Пирин и на пето в страната. Направихме кратка почивка, докато в краката ни се разстилаше едноименният циркус, обграден още от Котешкия чал и връх Църна могила, който беше особено фотогеничен. Отвъд гривата на Кончето гордо се извисяваше Кутело, втори по височина в Пирин и трети в България със своите 2908 метра, като всъщност върховете са три – Кутело I, II и III. Той също представлява скален ръб, но доста по-широк и безопасен за преминаване от Кончето. Така, в крайна сметка изминахме Конче и половина.
По подобие на предходния ден мислех, че преодоляването на страховития ръб ще бъде гвоздеят на програмата, но уви, Пирин отново ме опроверга. Изкачването към Кутело ни дари със зашеметяващи гледки към Кончето, а вероятно възприятията ни бяха изострени и от факта, че тъкмо бяхме слезли от гърбината му. Десетки ентусиасти, досущ като мравчици, се нижеха по протежението на седловината, а в един момент облачна завеса покри левите ѝ склонове, което привнесе нотки на мистичност. Няма да забравя момента, в който придвижвайки се напред пред погледа ми изплува мощната снага на Вихрен – съвършена панорама, съизмерима с тази към Вихрен и Кутело от Тодорките. Миг на истинско блаженство и умиротворение. На пълно изчистване на съзнанието. След като се „поокопитих“, се огледах наоколо и установих, че бяхме в центъра на няколко мраморни канари, същински пирамиди. Трудно е да предам с думи усещането за специалната енергия на мястото, но ви уверявам, че можех да поостана тук с дни.
С дълбока благодарност към Пирин поехме по вече познатия ни път през Премката и Казаните към хижа Бъндерица, и се насладихме на безценните мигове, в които природата постепенно се смълчаваше и отърсваше от човешкото присъствие.
Всяка раздяла с планината навява мъничко тъга, но и ни оставя в трепетно очакване на бъдещи срещи!
