Кот д‘Ивоар: Запечатано с усмивка
Бряг на слоновата кост. Думи, внушаващи усещане за тайнственост, вълшебство и романтика. Думи, нашепващи за недокоснат рай, за непристъпни територии, в които господстват красотата, хармонията и изобилието.
Що за бряг ли е това, запитах се аз преди близо две десетилетия, когато чух за първи път името „Бряг на слоновата кост“, гледайки в захлас международния конкурс за детска песен „Златната монета“. Необремененото ми въображение се втурна да рисува идилични картини за земи, където хора и слонове съжителстват в разбирателство, а хлапетата растат на свобода, улисани в игри сред тромавите повелители на африканските гори и савани. Години по-късно, по време на лятна почивка, се сдобих с герданче с имитация на слонова кост, което ме накара да се почувствам още по-свързана с тази далечна страна или по-скоро с детската ми представа за нея.
В онзи миг мисълта, че животът би ме отвел на незабравимо пътуване до Кот д‘Ивоар, ми бе напълно чужда, при все, че държавата не е утвърдена туристическа дестинация. Но съдбата си е съдба и в утрото на деветия ден на август 2021 г. „загадъчният“ бряг, потънал в зеленина, изплува изпод пухкавото облачно одеяло, чието натрапчиво присъствие бихме отдали на близостта на океана.
Бряг на слоновата кост или Кот д‘Ивоар?
Кот д‘Ивоар се намира в Субсахарска Африка на брега на Гвинейския залив и споделя граници с Либерия, Гвинея, Мали, Буркина Фасо и Гана. Основен икономически център и най-голям град на двадесет и три милионната държава е Абиджан, докато политическата столица е Ямусукро. Френският език е официален, но в страната се говорят около 78 местни езика, някои от които все още са широко разпространени. В религиозно отношение населението изповядва християнство и ислям, но не са малко и поддръжниците на традиционните вярвания.
Историческото развитие на Кот д‘Ивоар е белязано от периода на великите географските открития и общия процес на колониална подялба на континента от седем западноевропейски сили, известен като „Надпреварата за Африка“. През 15-ти и 16-ти век португалските и френските откриватели и търговци разделили Западна Африка на четири „бряга“ и им дали имена, отразяващи наличните там ресурси. Днешна Гана била известна като „Златния бряг“ заради залежите на благородния метал, а също и на нефт и природен газ. Земите на Того, Бенин и Нигерия нарекли „Брега на робите“, а тези на Либерия – „Пиперения бряг“ или „Зърнения бряг“ заради изобилието на вид подправка от семейството на джинджифила. Териториите помежду им се сдобили с прозвището „Бряг на слоновата кост“, тъй като тяхното най-ценно богатство, превърнало се в предмет на оживена търговия, били бивните на едрите бозайници. Това е печалната истина, прозираща иззад иначе поетичното название на африканската държава. Ето що за бряг е! Слонът е неразривна част от герба на Кот д‘Ивоар, но днес, доколкото разбрах, симпатичните гиганти обитават единствено защитени зони.
Наименованието на страната се е съхранило през вековете, сякаш, за да не забравяме срамните епизоди на човешка жестокост и ненаситност, но за официална е възприета френската форма – Кот д‘Ивоар. Последната на свой ред пази жив спомена за колониалното минало. Първите опити на французите да установят позиции по тези земи през 17-ти и 18-ти век не се увенчали с траен успех и едва през 1843 г. те обявили крайбрежните райони Гранд Басам и Асини за свой протекторат. Съгласно споразуменията, които сключили с тукашните вождове, европейците дължали налози в замяна на придобитите търговски привилегии. След като укрепили присъствието си по протежението на Гвинейския залив, колонизатори се впуснали да разширяват влиянието си и във вътрешността, сблъсквайки се със съпротивата на живеещите там племена. През 1893 г. Брегът на слоновата кост се превърнал във френска колония със столица Гранд Басам, при което били очертани западните и източните граници на държавата. Установяването на северната граница се случило няколко десетилетия по-късно, през 1947 г., заради стремежа на френското правителство да присъедини към Кот д‘Ивоар части от днешните територии на Буркина Фасо и Мали. Междувременно, през 1900 г., столицата била преместена в Бинжервил заради възникване на огнище на жълта треска, която покосила три четвърти от населението на Гранд Басам.
Във връзка с общия процес на прехвърляне на правомощия от Франция към правителствата в колониите, на 4.12.1958 г. Брегът на слоновата кост бил обявен за република и автономен член на Френската общност (политическа общност на страните от Френската колониална империя), а през 1960 г. получил и своята независимост. В онзи момент страната се славела като най-развитата в икономическо отношение френска колония в Западна Африка и в противовес на практиките в други територии, държавата съхранила връзките си с бившата метрополия и задържала специалистите в редица обществени сфери. Не само че нашествениците не били прокудени, а дошли и нови заселници. Неслучайно френското наследство е така осезаемо до ден днешен, например по отношение на официалния език, имената на улици и булеварди, произхода на стоките в магазините и т.н.
През последвалите две десетилетия – 60-те и 70-те години на 20-ти век, Кот д‘Ивоар се радвал на завиден разцвет, заемайки водещи позиции в износа на какао, кафе, ананаси и палмово масло. Нещо повече, страната била пример за хармонично съжителство на хора с разнообразна етническа и религиозна принадлежност. Икономическите трудности през 80-те и 90-те години постепенно прераснали в социално недоволство и политическа нестабилност, а смяната на държавните ръководители имала като последица и нарушаване на етническия мир. Така, съвременната история на Брега на слоновата кост ще бъде запомнена с военния преврат през 1999 г. и двете граждански войни в периода 2002-2007 г. и 2010-2011 година. Понастоящем страната отново се нарежда сред най-развитите на континента, привличайки мигранти от съседите си, и е най-големият износител на какаови зърна в света.
Впечатления през стъклената преграда
Поводът за пътуването ми беше служебен, свързан с участие в голям международен форум. Както се досещате, когато се завърнах в България, приятели и колеги подхванаха да ме разпитват за впечатленията ми от Кот д‘Ивоар. След многобройни разговори осъзнах, че една тема присъстваше неизменно в разказите ми. Винаги подемах с „Хората там са прекрасни.“ и „Запознах се с невероятни хора от всевъзможни краища на земното кълбо, най-вече от моята любима част на света – Латинска Америка.“ Всъщност в Брега на слоновата кост се докоснах до целия свят, защото всички участници в събитието бяха своеобразни посланици на своята държава и култура. Дали защото прекарахме преобладаваща част от времето в работни заседания, дали защото не изобилстваше от туристически забележителности и имахме повече възможности да се вгледаме един в друг, не знам, но безспорно най-ярките ми спомени са населени със знайните и незнайни хора, с които се открихме по пътя. Кот д‘Ивоар се превърна в оригинален декор за тези удивителни срещи. Кой да предположи?!
Дни наред възприятията ми за тази необикновена земя и нейните прекрасни обитатели се определяха от видяното през прозореца. Първо на самолета, а впоследствие на хотелската стая и на автобусите, които сутрин и вечер ни превозваха до мястото на събитието и обратно.
Пъстрата мозайка от впечатления започна да се подрежда още във висините. Докато се спускахме към африканския бряг, вниманието ми беше привлечено от наглед непреодолимата зеленина, която придаваше известна монотонност на пейзажа, и нищо чудно, тъй като южните части на страната са покрити с гъсти тропически влажни гори. Начумереното небе внасяше нотка на враждебност в общата картина, но почти неизменното присъствие на заплашителна облачна пелена се оказа отличителна особеност на местния климат. А най-изненадващото беше, че валежите бяха изключително оскъдни. Всъщност казват, че август е най-хладният и сух месец в Кот д‘Ивоар, с температурите до 30 градуса. Разбира се, влажността е висока, което създаваше характерно усещане за лепкавост по кожата, но на фона на жаркото лято в България, очакванията ми за африкански зной съвсем не се оправдаха. Чудати са метеорологичните условия в екваториалния и тропическия пояс, в чиито предели попада територията на Брега на слоновата кост!
Макар да не липсват прелестни кътчета, Абиджан е далеч от представата за красив град. И все пак човек трудно би устоял на неповторимата му атмосфера. Едва щом напуснахме пределите на летището, бяхме повлечени от вихъра на многомилионнaта икономическа столица, а пред очите ни започнаха да се нижат картините на многопластовата действителност. Забързаното движение от автомобили трета, четвърта, пета ръка, насищащи въздуха с тежки изпарения. Овехтелите, а на места и порутени сгради. Жилищни райони, осеяни със сбити една в друга паянтови постройки. Същински гета. Прашни пазари и търкалящи се по земята отпадъци. Мрачният ден подсилваше усещането за сивота, сиромашия и безпорядък, но и подчертаваше яркото човешко присъствие. Улиците гъмжаха от хора, улисани в собствените си дела. Пъргави младежи се промъкваха ловко измежду превозните средства и трескаво предлагаха на преминаващите всевъзможните продукти, с които бяха снабдени, включително вода в найлонови торбички. Облечени в пъстри одежди жени майсторски крепяха пълни със стока кошници и легени върху главите си, а други носеха на гръб невръстните си деца. Някои стояха встрани и гледаха безучастно случващото се, сякаш хипнотизирани от нескончаемото оживление.
Признавам си, нищетата ме стъписа въпреки всеизвестния факт, че държавите на Черния континент се нареждат сред най-бедните в света. По време на предходни пътувания също съм се сблъсквала с подобни гледки, та дори и в европейски столици, но мащабите на оскъдицата са тези, които изумяват и смразяват външния наблюдател в Кот д‘Ивоар. Тук това е начин на живот за преобладаваща част от населението, а не неудобно изключение от общия фон. Нещо повече, самият център на Абиджан, където се помещават държавни институции, чуждестранни посолства и офиси на предприятия, озадачава с цялостна липса на блясък и хармония, със занемарени фасади, зеещи шахти, изровени тротоари или пълното им отсъствие. Честно казано, ако се намирах в развита държава, вероятно бих се замислила дали да посетя такъв район, поради което първите дни главното ми притеснение беше дали да се престраша да напусна пределите на хотела сам-сама. Перспективата да наблюдавам действителността от разстояние, през стъклена преграда, не ми се струваше особено примамлива. Но всъщност проблем със сигурността нямаше, тъй като тя е въпрос от ключово значение в Брега на слоновата кост, предвид размирните епизоди от сравнително близката история и наличието на терористични групировки в съседните държави. Дори влизането в редица сгради подлежи на проверка за безопасност, сходна на летищните, а охранителите са неизменна гледка от пейзажа.
Градският ритъм е в синхрон с изгревите и залезите, а светлият отрязък на денонощието е приблизително дванадесет часа целогодишно. Улиците оживяват в ранни зори, около 6:30, но и опустяват не по-късно от 19 часа. Обичайното работно време е в диапазона от 7:30-8:00 докъм 18:00-19:00 часа, като извън него намирането на отворен супермаркет или аптека е невъзможна задача. Въпреки че две седмици са твърде кратък период, за да правя генерални заключения, бих описала живота в африканската страна като организиран хаос. Всяка информация беше предпоследна, а човек трябваше да бъде непрекъснато нащрек, за да се нагоди към променливите обстоятелства. На този фон хората изглеждаха като обладани от съвършено спокойствие и увереност, че всичко върви по план, без излишно бързане. Първоначално това отношение към събитията будеше в мен тревога и припряност, а на моменти и усещане за безсилие, но веднъж щом осъзнах факта, че тук в понятията „точност“ и „подреденост“ се влага различен смисъл, успях да прозра колко добронамерени и отзивчиви са всъщност жителите на Кот д‘Ивоар и да възприема техния ритъм. Откликваха с готовност винаги, когато ми се налагаше да потърся помощ. Да, вярно е, че често намирането на решение отнемаше неочаквано дълго време и изискваше намесата на втори, трети, та дори и на четвърти човек, а френският език се оказа незначителна подробност, която понякога преодолявахме със съдействието на Google Translate. Вярвате или не, дори опряхме до испанския, насред Африка, но за това малко по-късно.
Абиджан: Перлата на лагуните
Погледнат отвисоко Абиджан е необятен. Наричат го „Перлата на лагуните“ заради живописното му разположение край лагуната Ебрие, на един хвърлей разстояние от златистите брегове на океана. Водната шир се простира успоредно на Атлантическото крайбрежие, като дължината ѝ е 130 км, а максималната ѝ ширина достига 7 км. Тя се състои от няколко взаимосвързани лагуни, а площта ѝ е осеяна с различни по размери острови. Макар да придава неподправено очарование на пейзажа и да служи като източник на препитание за рибарите, мътните води издават нейната замърсеност. Абиджан е известен и като „Манхатан на тропиците“ или „Малкия Манхатън“ заради оформилото се в централната му част ядро от модерни небостъргачи.
Според преданията, името на града е продукт на неразбиране между местен жител и европейски изследовател. Възрастен човек събирал клони, за да поправи покрива на дома си, когато срещнал странника. Последният поискал да узнае как се казва районът, а коренякът, стъписан от неочакваната среща, започнал да се оправдава на своя език, че просто режел листата (“min-chan m'bidjan”). Така неканеният гост възприел непознатите думи за наименование на населеното място.
Абиджан възникнал като рибарско селище, а със статут на град се сдобил през 1903 година. Утвърждаването му като ключово средище в колонията било предопределено от избухването на поредица от смъртоносни епидемии от жълта треска в тогавашната столица Гранд Басам, което подтикнало французите да потърсят по-безопасно място за живот. В продължение на почти половин столетие, в периода 1934-1983 г., Абиджан е бил столица на Кот д‘Ивоар, а днес запазва ролята си на водещ икономически център на страната. Той е шестият по големина град в Африка, а населението му наброява около 5 милиона души или 20% от всички жители на Брега на слоновата кост. Освен това е и важно пристанище, свързано с океана посредством изграден през 1951 г. плавателен канал.
Тъй като не се примирих дни наред да съзерцавам Абиджан единствено през прозореца на автобуса, предприех няколко кратки разходки на разсъмване и се превърнах в пряк наблюдател на събуждането на града за новия ден. Улиците постепенно се изпълваха със забързани към работните си места хора, а пред институциите се подреждаха ранобудни граждани. Тук-там, около кокетни павилиони и сергии за закуски се оформяха опашки, а ваксаджии се грижеха за блясъка на обувките на минувачите. Трескав кипеж обхващаше пространството около близкия пазар, докато продавачи, предимно жени в пъстри традиционни облекла, пренасяха кошове с апетитни плодове и зеленчуци. Сръчността, с която дамите крепяха видимо тежки товари върху главите си, не спря да буди искрена възхита в мен. Както вероятно предполагате, самата аз, при това въоръжена с фотоапарат, бях не по-малко любопитна гледка и изтръгвах широки усмивки и топли поздрави. Някои дори ме помислиха за журналист.
Неслучайно споменах Латинска Америка. Предвид величината на международния форум и присъствието на десетки непознати за мен лица, съвсем естествено се опитах да установя контакти с представители на европейския регион и най-близките нам държави. След като начинанието ми не се увенча с кой знае какъв успех, макар колегите да бяха много вежливи, разширих полето на действие и без особени усилия се присъединих към латиноамериканската група, която ме прие с отворени обятия. Така, в петък вечер, след края на работните заседания, седяхме на една маса с Анирени от Венецуела и Густаво от Мексико, чертаейки планове за съботния ден, след като току-що бяха отменили насрочената за тогава разходка с лодка по лагуната. На помощ ни се притече Алан от местния организационен екип, който малко по-рано ме изненада, обръщайки се към мен на езика на Сервантес с въпроса „Ти беше момичето, което говори испански, нали?“. Завързахме изключително топъл и сърдечен разговор, сякаш бяхме стари познайници, а не напълно непознати, срещнали се едва преди няколко мига.
На следващата сутрин, в уречения час, с Анирени и Густаво поехме по улиците на Le Plateau, както наричат централната част на Абиджан, а глъчката и възбудата на делничните дни бяха единствено далечен спомен. Насочихме се към основния християнски храм в града – катедралата „Свети Павел“, която поразява с размерите и рядката си архитектура, дело на италиански специалист. Зданието е разположено сред административни сгради и съвременни небостъргачи, а от двора му има изглед към богатия квартал Кокоди, на отсрещния бряг на лагуната. Издигането на обителта отнело пет години, от 1980 до 1985 г., като самият Папа Йоан Павел II осветил крайъгълния камък и храма при завършването му. Той е пример за размаха на въображението и грандиозните кроежи на първия президент на Кот д‘Ивоар – Феликс Уфуе-Боани. Катедралата може да приюти 5000 миряни, от които 3500 седящи, което я нарежда сред най-големите в света и на второ място на континента. Интересен момент от историята на храма е, че по време на гражданската война в периода 2010-2011 г. около 1800 жители на Абиджан намерили убежище в него.
Ден след ден на път за работа минавахме в подножието на обителта и всеки път оставах удивена от необикновената конструкция, която изобщо не се вписва в традиционната представа за катедрала, както и от характерните очертания, които придава на градския силует. В предната ѝ част се извисява наглед човекоподобен гигант, устремил се към водната шир и готов да стъпче всичко по пътя си. Всъщност той представлява огромен стилизиран кръст, привързан с въжета към главната триъгълна сграда. Метафора за разперилия ръце Иисус Христос и идеята за триединството или за коленичил в молитва поклонник, чийто плащ се развява от вятъра.
Катедралата пленява не само с външността си, но и със своя интериор. При това първо посещение обаче не успяхме да ѝ отдадем заслуженото внимание, защото съвсем неочаквано се превърнахме в гости на истинска африканска сватба. Прекрачвайки прага на храма, бяхме повлечени от вихър от багри, музика и танци. Досущ като по филмите. Ритуалът беше изкусна комбинация от християнски традиции и местни обичаи, претворяващи вътрешния мир на жителите на Брега на слоновата кост. Булката сияеше в белите си одежди, а дамите бяха удивително красиви в пъстрите си рокли, подчертаващи цвета на кожата им и изразяващи съзвучието между минало и съвремие. Парадната униформа на младоженеца издаваше неговата професия, а в края на церемонията бяха отдадени и съответните военни почести. Ангелските гласове на хористите изпълваха пространството и не оставяха безразлични гостите, които пееха и се поклащаха в приканващия ритъм на госпъла, а от време на време надаваха и възторжени викове. Истински празник на радостта! Неподправените усмивки и красиви емоции запечатахме с фотоапаратите и телефоните си, а присъстващите не просто не ни помислиха за досадни натрапници, а дори ни приканваха да ги снимаме и се спираха с охота пред обективите ни. Изглеждаха благодарни за проявения от нас интерес към културата и традициите им. Не бяхме и мечтали за подобно автентично преживяване, което за кратко ни приобщи към битието на местните хора.
Няколко дни по-късно се озовах отново в катедралата, но този път в компанията на Мануела от Бразилия и Сандийп и Рам от Индия. Случихме т.нар. „златен час“, непосредствено преди залез, когато замиращите слънчеви лъчи очертаваха назъбения градски силует върху небесния фон и одухотворяваха по незабравим начин околността. Неочаквано храмът се оказа заключен. Проверихме всички възможни портали, повъртяхме се известно време в почуда и тъкмо когато бяхме изгубили всякаква надежда, към нас се приближи приветлив господин, вероятно охранителят. Подкани ни да го последваме и с приятелска усмивка ни въведе в обителта. Мека светлина изпълваше вътрешността ѝ, придавайки особена живост на изящните витражи. Вниманието ми бе мигновено приковано от стъклопис, изобразяващ типичната за тези земи флора и фауна, включително огромен африкански слон, и първия досег на местните жители с пратениците на християнската вяра. Край катедралата открихме паметник на Папа Йоан Павел II и станахме свидетели на забележително зрелище. Във въздуха се рееше черно множество, което първоначално счетохме за птици, но взирайки се по-усърдно, установихме, че над главите ни кръжаха стотици, ако не и хиляди прилепи. Оказа се, че това е съвсем естествена гледка на смрачаване, когато крилатите създания се струпват над лагуната на лов за комари и други насекоми.
Но нека се върнем към съботната обиколка. След като младоженците се качиха на празнично украсеното возило, а сватбарите се разотидоха, с Анирени и Густаво се отправихме към Музея на цивилизациите – най-важният в Брега на слоновата кост. Създаден като занаятчийски център още по време на колониалния период, през 1942 г., той бил призван да съхрани и прослави културното наследство на страната. С годините институцията се разраснала, като през 1972 г. била обявена за Национален музей на Абиджан, а през 1994 г. получила съвременното си название. През 2011 г., по време на размириците, музеят станал жертва на грабеж и бил затворен в продължение на две години. Сетне отново отворил врати за посетителите, но първо с временни изложби, а през юли 2017 г., точно преди провеждането на Осмите франкофонски игри в града, и с постоянна експозиция.
Казват, че Музеят на цивилизациите в Абиджан разполага с една от най-значимите колекции на артефакти на африканското изкуство в света. Оценяват я на около 15 000 предмета. На входа ни посрещна внушителен череп на слон, а дружелюбен уредник ни показа обособените тематични зали, които онагледяваха бита, културата и вярванията в Кот д‘Ивоар. Музикални инструменти, статуи, маски, земеделски сечива, керамика, оръжия, текстилни изделия – фрагменти от битието на предците. Любопитна подробност бяха окачените по стените табели с поговорки, изписани на местните езици – истинско съкровище. Пространството извън сградата пък ни впечатли с пищната растителност и рисунките по оградата, пресъздаващи сцени от тукашния фолклор. Служителят беше изключително сладкодумен и изказа искрената си благодарност и радост заради проявения от нас интерес към историята на неговия народ. Не скри тъгата си от факта, че финансирането е крайно недостатъчно, поради което не могат да представят всички съхранени богатства. В края на беседата ни почувства така близки, че ни позволи да направим някоя и друга снимка за спомен, макар и в по-общ план, и ни поиска съвет за това на какъв втори чужд език да се спре синът му. Слушайки ни да разменяме фрази на испански, каза, че непременно това ще бъде техният избор.
След като надникнахме в историята на Брега на слоновата кост, се насочихме към занаятчийския пазар на Абиджан, известен с абревиатурата CAVA (Centre Artisanal de la Ville d‘Abidjan). Без съмнение най-колоритото преживяване от съботната ни обиколка. Въпреки че се нарежда сред туристическите забележителности на икономическата столица, откриването му се оказа задача с повишена трудност за водача на таксито, дори след като получи подробни указания от охранителя на музея. Тръгнахме по обиколни пътища, измежду квартали от схлупени къщурки, прашни улички, мръсни, но пък изобилстващи от стока пазари на открито, и видяхме битието на жителите на Кот д‘Ивоар в най-мрачните му и груби краски. Шофьорът спираше тук-там, очевидно разпитвайки за правилната посока, докато не я налучка. По-късно разбрахме, че значителна част от водачите на таксита са всъщност чужденци и някои очевидно не се ориентират достатъчно добре в заплетения градски лабиринт.
Прекосявайки един от четирите изградени моста, се озовахме на отсрещния бряг на лагуната, в квартал Treichville, а съвсем скоро CAVA ни посрещна като дълго чакани гости със сърдечния поздрав “Akwaba”. В превод от езика на етническата група ашанти в съседна Гана тази дума означава „добре дошли“, но тя е широко използвана и в Брега на слоновата кост.
Признавам си, че в първия миг се стъписах и дори си помислих защо изобщо бяхме дошли. Погледнат от входа, пазарът ми се стори твърде неугледен и занемарен, тъй като на преден план се виждаха разхвърляни боклуци и натрупани, сякаш никому непотребни вещи. Но веднъж щом пристъпихме навътре, не успяхме да устоим на обаянието на това открито, пепеливо пространство със строени една до друга колиби, всяка препълнена с невъобразими предмети – превъзходни примери на африканското изкуство, както от Кот д‘Ивоар, така и от Гана, Мали, Нигерия. Истинска съкровищница като в приказката за Али Баба и разбойниците. Предлаганите изделия бяха коренно различни от обичайните за туристическите центрове сувенири и бяха изработени предимно от дърво. Традиционни облекла и аксесоари, ритуални маски, картини, статуетки, кошници, посуда, слончета във всякакви размери и дори цели фамилии. Така популярните надлъж и нашир магнити тук бяха по-скоро рядкост и то под формата на рисунки върху стъкло.
Дали заради оскъдния брой посетители, дали заради жаркото слънце или пък следобедния час, не знам, но пазарът изглеждаше като изпаднал в сладък унес. Вероятно няма да преувелича, ако кажа, че появата ни го изтръгна от сънливото настроение и пробуди небивал устрем и възторг в търговците. За миг се превърнахме в главни действащи лица във фантастичен спектакъл. Към нас се втурнаха находчиви продавачи, които се бореха с всички сили за вниманието ни. Всеки ни подканяше да хвърлим поглед на неговия щанд с репликата „Ела само да погледнеш, не е необходимо да купуваш.“ Ловка хитрост, след която измъкването бе трудно. Проявата на любопитство, макар и продиктувано от любезност, а дори и от неудобство, отприщваше порой от увещания и уверения за изгодни предложения, специално за нас. Бе невъзможно да се отзовем на всеки призив, колкото и да желаехме. Бяха необходими сериозна доза търпение и самообладание, освен ако не си като Густаво, който владееше отлично изкуството на преговорите и се наслаждаваше с цялото си същество на разгорещения пазарлък. В продължение на цели два часа. В крайна сметка отнесе торба, пълна с чудеса. Е, аз също сключих няколко изгодни сделки, макар пазаренето определено да не ми е стихия. Но то бе неизбежен елемент на цялостното изживяване, защото първоначално търговците обявяваха наистина безбожни цени.
Направи ми впечатление, че в разигралия се театър се открояваха предимно мъжете. Именно те се занимаваха с продажбите, докато женското присъствие бе едва доловимо. От време на време се разминавахме с дами, които носеха изкусно нелеки товари върху главите си, или улавяхме скришни, но изпълнени с любопитство погледи, или срамежливи усмивки. В очите на момичетата се четеше своеобразна смесица от радост и гордост, че те също бяха забелязани в техните второстепенни роли. Докато обикаляхме пазара изненадващо се натъкнахме и на кокошка, около която припкаха пъргави пиленца. Дали пък част от хората не обитаваха това пространство?!
Всъщност, оказа се, че голяма част от тук присъстващите не бяха родом от Брега на слоновата кост, а преселници от близки държави. Докато търсехме общ език, разбрахме, че много от тях бяха опитали късмета си из Европа. В крайна сметка настана една невъобразима олелия от английски, френски, испански, италиански, португалски фрази, а аз се сдобих с прозвището „испанката“. Периодично някой се провикваше по мой адрес „Хей, испанката, ела и виж и моя щанд.“ Въпреки старанието на търговците да ни придумат да отнесем колкото се може повече изделия, не липсваха и прояви на сърдечност и отзивчивост. Хората засвидетелстваха истинска съпричастност към Анирени, която се придвижваше с патерици. Предлагаха ѝ стол, за да отмори, и ѝ донасяха всичко, за което ги помолеше. Един младеж ми подари ключодържател с традиционна маска, обръщайки се към мен с думите „Добър човек си“, а друг ми подаде торбичка, за да прибера всичко, което държах в ръцете си, макар да не купих нищичко нито от единия, нито от другия.
Тръгнахме си от CAVA сияещи заради въодушевлението, непринудеността и пъстротата, която открихме там. Едва в края на наситения с вълнения и преживявания ден осъзнахме, че не бяхме слагали нищичко в устата от закуска. След като се върнахме в центъра на Абиджан и не попаднахме на ресторант, решихме да се допитахме до охранителя на близкия хотел. По негова препоръка се прехвърлихме отново на срещуположния бряг и вечеряхме край ненарушимото спокойствие на лагуната Ебрие, което беше в съвършено съзвучие с вътрешните ни усещания. Трима чуждоземци, чиито пътища се преплетоха ненадейно в тази далечна и гостоприемна страна!
Докато правехме разбор на възхитителния ден и горещо благодаряхме за отменената екскурзия, се наслаждавахме на панорамата към модерния градски център, проблясващата по водната повърхност слънчева пътека и багрите, в които снижаващият се огнен диск потапяше света. В този миг се убедихме в правдивостта на поетичните названия на Абиджан – „Перлата на лагуните“, „Манхатън на тропиците“ и „Малкия Манхатън“.
Ямусукро: за нищетата, богатството и радостта от живота
Истината е, че съботната обиколка на Абиджан породи сериозни очаквания за планираното за следващия ден пътуване до Ямусукро – политическата столица на Кот д‘Ивоар от 1983 г. до наши дни. Градът се намира във вътрешността на страната, приблизително на 250 км от Атлантическия бряг, а населението му наброява едва около 500 000 души или 10 пъти по-малко в сравнение с това на „Перлата на лагуните“.
Всъщност единствената причина селището да се сдобие със статут на столица била, че то е родното място на Феликс Уфуе-Боани – първият президент на африканската държава, управлявал в продължение на цели 33 години. Името му присъстваше неизменно в разказите на нашите екскурзоводи, които го споменаваха с дълбоко уважение, граничещо с обожание, заради неоспоримия му принос за добруването на народа, въпреки че не е тайна, че той е разполагал с огромно лично богатство, включително с имоти в Европа и с предприятия. Преди да стъпи на политическата сцена Феликс Уфуе-Боани е бил местен вожд, медицински работник, лидер на фермерското движение срещу белите земевладелци, а впоследствие самият той се превърнал в крупен плантатор. През 1945 г. бил избран за депутат във френския парламент, а през следващите години заемал и министерски позиции. Той изиграл ключова роля за отвоюването на независимостта на Брега на слоновата кост и дирижирал регионалната политика, допринасяйки за деколонизацията на континента. През първите две десетилетия на неговия режим страната постигнала смайващ за Западна Африка икономически растеж, известен като „чудото на Кот д‘Ивоар“, опиращ се главно на кафената и какаовата индустрии и близките връзки с бившата метрополия. Обикновените хора го помнят и тачат заради усилията му за развитие на образованието и здравеопазването и строителството на училища и жилища. С поемането на властта държавният лидер пуснал в ход амбициозните си кроежи за разрастване и просперитет на града, които намерили своето най-ярко въплъщение в слисващи с мащабите си конструкции. Някои от тях бяха непосредствена цел на посещението ни.
Надеждите ми, че отново ще успеем да се докоснем до делника на местните, бяха попарени още на тръгване. Тъй като екскурзията беше организирана за участниците в международния форум, а сред тях не липсваха и дипломати, се заформи чуден конвой от три автобуса, съпровождан от дипломатическа полиция и линейка. Обстоятелствата буквално крещяха „Стойте настрана!“, макар в същото време да бяхме досущ като музейни експонати на колела. Беше невъзможно да останем незабелязани. Откъдето и да минехме приковавахме погледите на минувачите. Ситуацията придоби още по-обезсърчителни краски на входа на столицата, където към редиците ни се присъединиха няколко автомобила на местната полиция. Следваха ни неотлъчно, докато не напуснахме пределите на града на свечеряване.
Междувременно, пътувайки, намерих известна утеха в съзерцанието на бързо редуващите се картини на пъстрата и противоречива действителност в Брега на слоновата кост. Подкосяващи краката предградия на Абиджан – един безкраен безпорядък от сиромашки постройки. Жизнеността, струяща от буйната, зелена тропическа растителност, която видимо оредяваше колкото по на север се отправяхме. Усещането за безутешност, което внушаваха натежалите сиви облаци. Окаяните селища от схлупени домове покрай магистралата и жилавите им обитатели, открояващи се с ярките си одежди. Тънещите в прахоляк пазари, завладени от неделно оживление, същински кошери. Изобилните насаждения и току-що откъснатите плодове, подканящи преминаващите изпод скромните крайпътни навеси.
Непосредствено след пристигането ни в Ямусукро се насочихме към внушителната сграда на фондацията за изследване на мира „Феликс Уфуе-Боани“, която осъществява своята дейност под егидата на ЮНЕСКО. Строителството на зданието отнело 10 години, между 1977 и 1987 г., а официалното му откриване се състояло едва през декември 1997 г., когато ключовете били символично връчени на тогавашния генерален директор на ЮНЕСКО. Самата фондация била учредена през 1973 г. и до настоящия момент не спира да работи за укрепване на мира в Африка и по света чрез насърчаване на общуването и културния обмен, провеждане на обучения, създаване на съответни механизми и институции, извършване на проучвания и т.н. Нещо повече, по инициатива на президента от 1991 г. се връчва ежегодна награда за заслуги за изследване на мира, която също носи неговото име.
На входа на сградата ни посрещна пъстра колекция от фотографии, запечатали паметни моменти от живота на държавния глава. Разходихме се из обширните коридори, осветявани от великолепни полилеи. Посетихме две тържествени амфитеатрални зали, в които се честват значими политически събития, и за кратко заехме креслата, запазени за изтъкнати гости. Обходихме терасата, опасваща сградата, и останахме смутени пред очевидното противопоставяне между грижливо поддържаното пространство около фондацията и ширещите се навред немотия и запуснатост. Скромни домове, прашни улици, малки стада от домашни животни, сметища. Всичко вкупом. Натрапчивото присъствие на базиликата „Божията майка на мира“, която стърчеше над еднообразния градски пейзаж, постави последния щрих на необичайната и озадачаваща панорама. Ямусукро бе далеч от представата за столица.
Недоумението ни нарасна, когато направихме автобусна обиколка на района на Политехническия университет. Бих го оприличила на своеобразен оазис сред пустошта, подобно на фондацията. Образователната институция, приветствала първите си студенти през 1996 г., съвсем закономерно носи името на президента Уфуе-Боани като водещ радетел за основаването ѝ. Отличното състояние на сградите и на обграждащите ги зелени площи заслужава похвала и е недвусмислен сигнал за значението, отдавано на просветата. На висока почит се радват и преподавателите, които са ценен и оскъден ресурс в Кот д‘Ивоар, а за да ги привлекат и задържат, властите осигуряват на тях и на семействата им уютни домове в близост до университетските здания.
Тъкмо, когато надеждата за непосредствена среща с обитателите на столицата изглеждаше окончателно изгубена, се отправихме за обяд към съседно село с мъчното за произнасяне название Abouakouassikro. Това е едно от селищата, където по инициатива на Феликс Уфуе-Боани били изградени къщи за жителите. Роптаех на ум, че вероятно ще ни натикат в някой ресторант, но от друга страна пейзажът съвсем не предполагаше наличието на подобен род заведения, още повече за многочислена дружина като нашата. Внезапно асфалтираното шосе премина в пепеляв път и автобусите спряха. Бе немислимо да продължат напред. В този момент ме обхвана искрено задоволство, тъй като вече предвкусвах свободата, а секунди по-късно екскурзоводите ни подканиха да напуснем возилата.
Събитията, които последваха, надминаха най-дръзките ми очаквания. Тръгнахме пеша по широк, прашен път, движейки се покрай домовете на местните, а обстановката навяваше усещане за сивота и безизходица. Неизмазани, но все пак тухлени къщурки и огради. На места зеещи дупки, вместо прозорци. Ниски дървени навеси с покриви от слама, подплатени с разноцветни найлони. Струпани дърва, строителни материали, отпадъци. Занемарени дворни площи. Истинска беднотия. Жизнерадостното човешкото присъствие обаче тържествуваше над сиромашкото обкръжение и не оставяше място за тъга и печал.
Изглежда вестта за пристигането ни беше обиколила светкавично околността, защото от всички посоки заприиждаха дечурлига на всякаква възраст. Десетки слънца, озаряващи начумерения следобед с широките си усмивки и разноцветни одежди. Лицата им излъчваха неподправен възторг, чистота и нескрито любопитство към нашата чудновата и разнородна група от чуждоземци. Търчаха край нас, приканваха ни да ги снимаме и жадуваха единствено вниманието ни. Истината е, че отдавна не бях срещала толкова весели хлапета, които носеха ведростта и безгрижието на игрите на открито. Те ми припомниха за безвъзвратно отминалото детство, когато тичахме навън до късни доби. Когато падахме, ставахме, отупвахме се и продължавахме смело напред. Когато печахме кюфтета от кал и майсторяхме лодки от листа, които плаваха в мътните локви. Когато сами сътворявахме забавленията си, опирайки се на въображението си и всички подръчни средства. И бяхме безкрайно щастливи и с малкото, което имахме.
Изненадах се колко спретнати и чисти бяха и деца, и възрастни, въпреки скромната обстановка и вероятната липса на течаща вода в домовете им. Имах усещането, че само ние, посетителите, долавяхме нищетата наоколо. По нищо не личеше местните да се възприемат като хора в нужда. Напротив, приветстваха ни с гордост и самочувствие, в които прозираше желанието им да се представят като гостоприемни домакини. Неочаквано се сдобихме и с благословията на местния вожд, който най-тържествено ни въведе в своята общност.
Постепенно стесняващият се пепеляв път ни изведе в покрайнините на селището, сред тучна растителност и какаови насаждения. Мястото на обяда представляваше покрита с изсъхнала шума полянка, където ни посрещнаха с музика, лееща се от наглед примитивни инструменти, и с танци, заредени със силата на Майката Земя. Всичко бе така непринудено, непретенциозно, истинско. Тук-там бяха разпръснати маси, застлани с бели покривки, а очарователна подробност бяха предвидените за всеки един от нас салфетки от плат, които нямаха общо помежду си. Бяха събрали всичко, с което разполагат. Ръцете си измихме на полева чешма, състояща се от туба с чучур и кофа – самобитно приспособление, което привнесе носталгични нотки, а домашно приготвената храна беше поднесена в обикновени тенджери и тави. Предложиха ни традиционен алкохол от палма и за първи път видях и опитах плод на какао. Нахранихме се под любопитния взор на многобройните ни домакини, които бяха притихнали, сякаш наблюдаваха тайнствен ритуал. Но в мига, в който се сбогувахме, жени и деца се втурнаха да раздигат масите и да плакнат мръсните чинии в легени, сътворявайки истинска олелия.
По обратния път продължихме да черпим от топлотата и жизнерадостта на местните обитатели, особено на децата, а цялото ми същество бе завладяно от чувство за лекота и пречистване. Неслучайно Достоевски е казал „Душата се лекува, като бъдеш с деца.” Все още пред очите ми изниква картината на момиченцето с крехко телце, което носеше на гръб, като майка, своята невръстна сестричка, увита в одеалце по характерния тук начин. Първоначално се стъписах и си помислих колко несправедлив е животът, щом едно дете е принудено да влезе преждевременно в ролята на възрастен. Долавяйки обаче всеотдайността и гордостта, с която малката госпожица бдеше над пеленачето, не можех да не изпитам друго освен уважение и възхищение. Размишлявайки отново и отново върху тази картина, стигнах до извода, че всъщност в нея няма нищо толкова необичайно. Та нали и в нашето детство родителите поверяваха по-малките на грижите на по-големите и така ни учеха да поемаме отговорност от най-ранна възраст. Освен това, колкото и тежка, и непоносима да изглежда понякога действителността, вярвам, че всеки, независимо в кое кътче на планетата се е родил, развива усета, уменията и знанията, които му позволяват да се ориентира в плетеницата на заобикалящите го обстоятелства, и среща хората, които го напътстват в това вълнуващо и нерядко трънливо пътуване.
Признавам си, че не ми се тръгваше. И други го забелязаха. Навярно частица от мен завинаги ще остане в това запуснато африканско село, сред сърдечните му жители. Разбира се, не изпадам в заблуди за битието по тези земи. Очевидно е, че животът на местните не е лек и е изпълнен с редица лишения. Въпреки това не мога да се отърся от усещането, че тук хората притежават една особена непоквареност, която ние отдавна сме изгубили и надали някога ще успеем да си върнем. Вероятно им предстои да се разделят с нея. Когато бъдат застигнати от илюзиите и внушенията, съпътстващи материалния прогрес. Когато бъдат засипани от сладкодумните послания, насаждащи непознати потребности и неутолима ненаситност.
В късния следобед, при това на празничния 15-ти август, пътуването ни отведе при най-значимата забележителност на Ямусукро – базиликата „Божията майка на мира“, определяна от Книгата за рекордите на Гинес като най-големия християнски храм на планетата. Религиозният комплекс покрива площ от 30 000 кв. м., а куполът на храма се издига до 158 метра, изпреварвайки по височина този на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. Обителта може да посрещне 18 000 вярващи, от които 7000 седящи и 11 000 правостоящи. Встрани са изградени още две сгради, като едната служи за резиденция на духовниците, докато другата е запазена за посещения на най-високо ниво, от самия папа.
Предполагам вече се досещате, че построяването на светинята също е дело на първия държавен глава на Кот д‘Ивоар. Последният искал името му да бъде увековечено и бил убеден, че базиликата ще се превърне в основно място за поклонение на всички католици на африканския континент. Крайъгълният камък на градежа бил положен през август 1985 г., а пет години по-късно, през септември 1990 г., завършеният храм бил осветен от Папа Йоан Павел II. Той приел комплекса като подарък от Феликс Уфуе-Боани за Католическата църква, но заради разразилите се полемики относно скъпоструващото начинание, духовникът поставил като условие да бъде изградена и болница. Условие, чието изпълнение се забавило две десетилетия и половина в резултат на последвалата политическа нестабилност.
Базиликата безспорно е великолепно творение, което ме порази с мащабите си. С огромния купол и панорамната площадка в подножието му. С изящните стъклописи във всевъзможни багри. С централно разположения олтар и спретнатите редици от пейки, наподобяващи греещо слънце. С лъснатите до блясък подове и масивните колони. С просторния площад и отлично поддържаните зелени площи навред. Със смайващата гледка от терасата, опасваща купола отвътре и разкриваща съвършената симетрия на интериора. Каквото и да се каже за архитектурните достойнства на зданието вероятно би било недостатъчно. Но това, което предизвиква нееднозначни емоции в посетителя, е шокиращото противопоставяне между богатството и бедността. Бих оприличила обителта на своеобразно островче на разточителството насред океана на нищетата. Съществуващите в света диспропорции, породени от фантазиите и амбициите на хората, са наистина обезпокоителни и обезсърчаващи, тъй като имат способността да се задълбочават. За съжаление, базиликата е просто едно от безчетните въплъщения на това явление.
Обещаха ни, че ще видим крокодили, така че преди да напуснем пределите на Ямусукро направихме една последна отбивка. За плашещите създания, обитаващи заблатените водоеми в столицата, се носят легенди надлъж и нашир. Самият Феликс Уфуе-Боани напълнил с влечугите изкуственото езеро на територията на своя палат. Последният очевидно продължава да притегля местните и се представя с гордост пред чуждестранните гости като ключова забележителност. В противовес на изразените от нас съмнения, се оказа, че крокодили действително има, при това доста солидни екземпляри. Вероятно привлечени от шума и възгласите наоколо, те набраздиха спокойните, мътни води, подавайки хищническите си очи на повърхността. Преживяването придоби тягостни нотки, когато към езерото „полетяха“ живи кокошки, а зверовете се настървиха, борейки се с все сили за плячката. Отдалечих се, защото зрелището определено не беше по вкуса ми. Настроението ми бе помрачено и от безцеремонността, с която съпровождащите ни полицаи прогониха струпалите се край водоема десетките жители на града, за да успеем ние, чуждоземците, да се порадваме на влечугите необезпокоявано. Не си спомням кога за последно бях изпитвала подобно неудобство.
Сетне се отправихме обратно на юг, към Абиджан, обгърнати от непрогледната тъма на Брега на слоновата кост, но отнасяйки светлината, с която ни дариха възхитителните му хора.
Още няколко щриха
Пътуването ми до Кот д‘Ивоар е едно от онези изключителни преживявания, които те оставят с усещането, че са отминали не броени дни, а години. Кратък отрязък от време, наситен с множество събития, срещи, предизвикателства, вълнения, размишления и прозрения. Низ от епизоди, случайни или не, които разбулват пъстротата на света и даряват със смиреност, разбиране, приемане.
Притежаваме склонността да изпитваме печал и съчувствие към хората, които водят по-обикновен и скромен начин на живот, лишен от материалните блага, които съвремието така щедро ни поднася. Но осъзнаваме ли, че подобно отношение е чисто и просто проекция на собствените ни схващания и убеждения? Поради каква причина „бедняците“, в чието битие за кратко надзърнах, изглеждаха по-весели и удовлетворени от повечето от нас? Как така някои могат да бъдат щастливи и в оскъдицата, а други злощастни и в изобилието? Не е ли странно, че въпреки безбройните удобства и улеснения, с които разполагаме, ежедневието ни става все по-забързано и напрегнато? Защо спокойствието, радостта и близостта отстъпват място на загрижеността, унинието и отчуждеността? Даваме ли си сметка с какво сме се сдобили и с какво сме се разделили по пътя? Нима материалният напредък стои по-високо от духовността? В крайна сметка кой е по-достоен за съчувствие?
Именно това им е хубаво на пътуванията. Извеждат ни от удобството и сигурността на нашия мъничък свят. Подтикват ни да се вгледаме навътре и навън, да проумеем заблудите и противоречията, от които е изтъкана реалността, да подложим на съмнение дълбоко вкоренените възгледи. Пораждат в нас въпроси и ни подканят да търсим отговори, колкото трудни и смущаващи да са те. Учат ни да ценим това, с което разполагаме, и ни изпълват с благодарност. Срещат ни с различни хора, за да се уверим, че в същността си сме еднакви.
***
Разказът не би бил завършен, ако не отдам значимото на невероятните хора, които превърнаха престоя ми в Кот д‘Ивоар в незабравимо преживяване. Бликащият от енергия и ентусиазъм Густаво, който бе във възторг, че има приятелка, родена отвъд Желязната завеса. Анирени, която ни удиви със смелостта и непоколебимостта си, преодолявайки разстоянието от Венецуела до Брега на слоновата кост въпреки патериците и претърпяната наскоро операция. Плахата Мануела, с която взаимно се подкрепяхме, ориентирайки се в една непозната, предимно мъжка среда. Излъчващият вътрешна хармония и устойчивост Сергей, с когото обменихме интересни впечатления за битието на Изток и на Запад. Сандийп, който ни доказа, че кавалерството не е отживелица, поне не навсякъде по света. Господата от Бангладеш, които се обръщаха към мен с „Мис България“ и не ме изпускаха от поглед. Алан, който въплъти сърдечността и гостоприемството на своя народ. Нашият шофьор Ессо, който ни посрещаше и изпращаше сутрин и вечер с широката си усмивка.
В Кот д‘Ивоар открих, че България не е толкова малка и непозната. Обзе ме искрена радост, когато един черен господин от Буркина Фасо се приближи до мен и ме запита на чист български език „Как си?“. Обясни ми, че преди цели три десетилетия е учил в МЕИ-то. Личеше си, че таи топли чувства към страната ни, а освен това продължава да си служи с родната ни реч съвсем свободно. Господин Барбоса от Бразилия пък ме изненада с признанието, че следи футболното ни първенство, и с лекотата, с която назоваваше част от отборите. За колегите от Бангладеш България все още е синоним на високо качество на медицинското обслужване, а поданиците на Страната на изгряващото слънце както винаги засвидетелстваха дълбокото си уважение към народа ни.
Пътуването до Брега на слоновата кост беше невероятна възможност, благодарение на която неочаквано стъпих на африканска земя и си припомних насладата, която носи съзерцанието на величието на Майката Земя и на човешките творения от висините. В съзнанието ми са се запечатали озаряващите нощта иракски градове Арбил и Киркук и меандрите на река Тигър, прорязващи Багдад. Окъпаната в светлини катарска столица Доха и оригиналните достижения на инженерната и архитектурната мисъл. Еднообразният пустинен пейзаж на Арабския полуостров, нарушаван единствено от белеещите се тук-там селища, и внезапното преливане на наглед нескончаемите пясъци в изумрудената феерия на Персийския залив. Обвитата в тъмнина африканска пустош, вечнозелените ѝ гори и безбрежни градове. До нови срещи!