Пътепис „Най-сухото място на планетата“

Атакама

Макар и дълго бленувано, първото ми пътуване до Новия свят в крайна сметка се оказа една от онези щастливи случайности, които изникват ненадейно, когато мислите и енергията ти са се отклонили в различна посока, но Вселената си знае работата и те вкарва в правия път. Едно от онези хубави неща, които се случват, когато им е дошъл моментът. Умишлено тук няма да навлизам в повече подробности относно организацията на пътешествието, защото те вече са описани в първия ми пътепис „До края на света и обратно“, посветен на Патагония.

С години бях мечтала за Перу и именно тази мечта ме отведе в Южна Америка, но признавам, че ще остана завинаги в плен на Чили и пустинята Атакама. Кой да предположи, че най-сухото място на планетата крие такива неочаквани съкровища? Затова избирам да започна разказа в обратен ред, а не да се придържам към последователността на пътуването.

И ако Перу ни предложи невероятно съчетание от природни чудеса и досег с различна култура, то Чили ни зашемети с неподправената, дива красота на неземните си пейзажи!

Атакама, предполагаемо най-старата пустиня на Земята, е една от емблемите на чилийския туризъм, наред с Великденския остров, който се намира насред Тихия океан на значително разстояние от континента, и националния парк Торес дел Пайне в Патагония. Широко разпространено е схващането, че Атакама покрива ивица с дължина около 1000 км по протежение на тихоокеанското крайбрежие на Чили, на запад от Андите, но Националното географско дружество отнася към нейната територия и пустинни области в Перу, на юг от региона Ика. Името на пустинята произлиза от думата “Accatchca”, която на езика kunza (за него ще стане дума малко по-късно) означава „начало на страната“. С времето произношението е претърпяло промени, за да се стигне до днешното наименование.

Атакама е известна като най-сухото място в света, но с едно уточнение – без да вземаме предвид полярните области. Ако разглеждаме и тях, най-сухото място на планетата са Сухите долини на Макмърдо, намиращи се на Белия континент, а Атакама се нарежда след тях. Средното количество на валежите е 15 мм годишно, като има зони, където никога не е падала и капка дъжд. За това допринася съвместното въздействие на Тихоокеанския антициклон и на студеното Хумболтово течение, както и разположението на пустинята между Андите и Крайбрежната кордилера (или планинска верига). Планините оформят своеобразен чадър над Атакама, което не позволява навлизането на влага, нито от Тихия океан, нито от басейна на Амазонка и Атлантическия океан.

Разбира се, от общото правило винаги има изключения, като в миналото в отделни райони са регистрирани значителни валежи от дъжд и сняг и свързани с тях бедствия, например наводнения и свлачища. А понякога се случва така, че под въздействието на необичайно обилни валежи части от пустинята се покриват с цветен килим, както през 2015 г., месеци преди да се отправим натам. В същото време те са пагубни за микроорганизмите, които се оказват неподготвени за водното изобилие.

Въпреки че представата за пустиня обикновено се припокрива с пясъчни дюни, Атакама е камениста и предлага среща с вулкани, достигащи височина от 5000-6000 метра, попадащи в централната вулканична зона на Андите. В пределите на чилийския север е разположена част от т.нар. Алтиплано – високопланинско плато в централната част на Андите, споделено между четири държави (Перу, Боливия, Чили и Аржентина), и второто най-голямо след Тибетското. Поради тази причина голяма част от най-забележителните туристически места се намират на височина над 3000-4000 метра над морското равнище, което изправя пътешествениците пред предизвикателството, наречено „височинна болест“.

Пейзажите и условията на живот в Атакама биват сравнявани с тези на Марс и пустинята често се използва като декор за заснемане на филми и площадка за различни изследвания и тестване на оборудване, предназначено за космоса.

Висините на Алтипланото, големият брой безоблачни дни (320-330 дни в годината), сухият въздух и липсата на светлинно замърсяване поради слабата населеност на района превръщат Атакама в рай за астрономите. Именно поради това тук са изградени едни от най-големите обсерватории в света, сред които Paranal, La Silla и El Atacama Large Millimeter/submillimeter Array (ALMA).

9/09/2016 Bienvenidos a Chile (Добре дошли в Чили)

След като вече се бяхме докоснали до някои от чудесата на Перу, включително до сухия пейзаж на пустинята Атакама (ако се придържаме към възгледа на Националното географско дружество за нейните граници), дойде моментът да се прехвърлим в съседно Чили, по земя, за да ѝ се насладим и там. От най-южния перуански град – Такна, в най-северния чилийски град – Арика, отстоящи на около 60 км разстояние.

Денят започна с ранно ставане и около 6-часово пътуване от Арекипа до Такна, където трябваше да вземем автобус, който да ни отведе от другата страна на границата. На автогарата разбрахме, че далеч не бяхме единствените желаещи да изминат това разстояние. Вече се беше събрало множество от предприемчиви чилийци и перуанци, които очевидно се занимаваха с трансгранична търговия. Наоколо бяха разпръснати сакове, пълни със стока, която купуваха по-евтино в Перу и продаваха на по-високи цени на по-заможните чилийци.

При това стечение на обстоятелствата щяхме доста да почакаме, тъй като и нашата групичка от 15 човека носеше немалко багаж. Разбира се, не след дълго находчиви шофьори ни се притекоха на помощ и след като се спазарихме за цената, се натоварихме на автобуса. Към нас се присъединиха момиче и момче от Венецуела, които се бяха отправили към чилийската столица Сантяго.

Това беше и първият ми сблъсък със строгите правила за влизане в Чили. Местните определено не се шегуват. В автобуса ни раздадоха декларации, с попълването на които удостоверявахме, че не внасяме забранени растителни и животински продукти – мярка срещу разпространението на потенциални зарази. Багажът ни беше щателно проверен на скенери, а при възникване на съмнение относно съдържанието му и ръчно, а всякакви плодове бяха конфискувани. След паспортната проверка станахме обект на проверка и от друга служба по сигурността, не помня точно каква, и едва тогава ни дадоха зелена светлина да продължим.

Пристигнахме в Арика в ранния следобед, но в действителност не се оказа чак толкова рано. Макар от наша гледна точка да беше въпрос на разстояние от около 20 км, часовата разлика между Перу и Чили е два часа. Имахме на разположение известно време за разходка преди късно вечерта да отпътуваме към туристическото селище Сан Педро де Атакама през град Калама. Затова струпахме багажа си на автогарата и оставихме Сашо, нашия водач, на пост, а останалите се разпръснахме да опознаваме околността.

Арика е известна като „града, където никога не вали“ и като „града на вечната пролет“ заради благоприятния си климат и оскъдни валежи. Тя привлича чужди и местни със своята 20-километрова плажна ивица и е популярно място за каране на сърф. Първоначално перуанско владение, Арика става част от територията на Чили след Тихоокеанската война (1879-1884 г.), а понастоящем е столица на едноименната провинция и на региона Арика и Паринакота. Градът има ключово значение поради близостта си до Панамериканската магистрала, железопътната връзка с Такна и с боливийската столица Ла Пас, а разположението му на брега на Тихия океан го превръща във важно пристанище. През последното се осъществява значителна част от външната търговия на Боливия, която е загубила морския си излаз в споменатата война. Нищо чудно, че чилийците не се радват на особена почит от страна на съседите си.

Именно в Арика за първи път се докоснахме до Тихия океан, който до този момент все ни убягваше. Докато част от спътниците ни се насочиха към градската част, една силна дамска група се отправихме към брега. По пътя изпитахме истински културен шок. Вече бяхме свикнали с хаотичния трафик по перуанските улици, с непрекъснатото бибиткане на шофьорите и липсата на всякаква толерантност към пешеходците, дори на зелен светофар. Поради тази причина останахме слисани, когато колите спряха, за да ни позволят да пресечем съвсем спокойно и необезпокоявано. Говорим за същите има-няма 20 км разлика.

Озовахме се на тихоокеанския бряг в онази особено приятна част на деня, когато слънцето вече се е отправило на запад, а парещият му допир е заменен от топло докосване. Онзи самотен час, в който плажът опустява и остават единствено дирите на преминалите през деня посетители, а чайките и гларусите отново завладяват своето най-естествено местообитание. Океанските вълни се разбиваха в покрития със ситен, златист пясък бряг, чийто край не се виждаше. Вятърът рошеше косите ни и въпреки сравнително ниската температура на водата не устояхме на изкушението да натопим краката си. Смеехме се и се забавлявахме като деца, с цялото възможно безгрижие на света. Сякаш нищо друго нямаше значение. И в този момент беше точно така.

Оттук успяхме да обхванем с поглед града, който лежеше в подножието на хълм, наподобяващ огромна дюна. Ясно си личеше как Арика постепенно се е разраствала, приближавайки се към океана, а съвременните сгради сякаш изникваха директно от пясъка.

На брега срещнахме и неочакван черно-кафяв приятел, малко кльощав, който беше искрено заинтригуван от немалката ни глутница. Както в Перу, така и в Чили бездомните кучета са обичайна гледка по улиците, но изглежда, че хора и четириноги съжителстват мирно и тихо. Беше изключително дружелюбно куче, което срамежливо въртеше опашка и ни гледаше право в очите, манипулативно, както сестра ми би казала. Настани се край раниците ни и следеше всяко наше движение. А когато Катя реши да го нахрани, разбира се, настъпи истинско оживление. Кучето се оказа и изключително благодарно. Въпреки че получи своето, явно се наслаждаваше на компанията ни и ни съпроводи чак до автогарата. По път ни изчака търпеливо и пред заведението за бързо хранене, от което си купихме типичните за латиноамериканската кухня емпанади (вид закуска от тесто с различна плънка). Едни от най-вкусните, които съм опитвала.

Когато започна да притъмнява, се върнахме на автогарата, която междувременно се беше оживила. Допълнително настроение внасяха разнообразните украшения в цветовете на чилийския флаг заради предстоящите национални тържества на 18-ти и 19-ти септември. Първоначално на тези дати са се отбелязвали съответно съставянето на първото правителство и славните победи на армията, но впоследствие те се утвърждават като честване, посветено на формирането на нацията и извоюването на независимостта от испанската Корона.

Автобусите на дълги разстояния в Чили, а също и в Перу, са двуетажни, като на първия етаж има кресла-легла (но по-малко на брой), които гарантират по-голям комфорт. За да пътуваме всички удобно, доколкото е възможно, групата се раздели на две и се придвижихме с последователни автобуси, с интервал около един час. Аз попаднах в първата група, а впоследствие спътниците ни, които пътуваха с по-късния автобус, ни разказаха за интересна случка. Докато чакали на автогарата, решили да си поделят бутилка червено вино, което не е нещо необичайно за нашите географски ширини. Обаче с това си действие почти мигновено предизвикали учудване в местните и привлекли зоркия поглед на полицаите, известни като карабинерос. Така научихме, че в Чили е абсолютно забранено консумирането на алкохол на публични места, с изключение, разбира се, в заведенията.

Близо 600 км делят Арика и Калама, разстояние, което изминахме за около 8 часа по Панамериканската магистрала. Макар и да се нарича магистрала, тя всъщност представлява двупосочен път с по едно платно в посока, което не позволява високи скорости. От това пътуване съм запазила два ярки спомена. Първият е звездното чилийско небе, което сякаш ще се стовари върху теб. Вторият е „безсърдечността“ на чилийските власти, които ни изтръгнаха от сладкия сън, посред нощ, насред нищото, за да направят пълна проверка на багажа ни. Спомням си, че се разхождахме напред-назад, между автобуса и скенерите, като сомнамбули с тежките раници и куфари. В същото време умирахме за сън и едва стояхме на краката си.

10/09/2016 Оазис в пустинята

Рано сутринта пристигнахме в Калама – миньорската столица на Чили, която осигурява повече от 20% от добива на мед в страната. Градът се явява своеобразно „селище-спалня“ за работещите в медните мини в района. В пустинята също има богати находища на желязо, злато, сребро, бор, литий и други.

Впечатленията, които придобихме за Калама, бяха от автогарата и близката околност, а те не говореха добре за нивото на сигурност в селището. Първото нещо, което забелязахме, бяха предупредителните съобщения в чакалнята на автогарата. Освен това служителите лично дойдоха да ни предупредят да пазим багажа си, а в един момент, когато мястото се изпълни с хора, се оказахме под бдителното око на пазача. Кой като нас, с лична охрана! Към тези наблюдения се прибавиха и металните решетки, които опасваха прозорците, вратите и дворовете на съседните сгради.

Затова пък четириногите обитатели на автогарата създаваха наистина ведро настроение, което ни накара да забравим за натрупаната умора и часовете на чакане. Всички бяхме дълбоко учудени от отношението на служителите към кучетата, които не просто изглеждаха добре обгрижвани, но и необезпокоявано щъкаха и се излежаваха в чакалнята. Никой не прояви каквато и да е агресия спрямо тях.

След като цялата група се събра, продължихме пътуването си до Сан Педро де Атакама, което отне около час и половина. С наближаването на селището еднообразният пустинен пейзаж беше нарушен от издигащи се снажни вулкани, включително запечатващия се завинаги в съзнанието и сърцето Ликанкабур.

Сан Педро е един от основните туристически центрове в страната и изходна точка за опознаване на значителна част от чудесата на чилийския север. В миналото е бил миньорско селище. Градчето се намира на 2400 метра надморска височина, в речния басейн на едноименната река и в подножието на Алтипланото, а повечето от забележителностите в района са разположени на повече от 3000-4000 метра, което само по себе си е предизвикателство за тялото. Ние вече бяхме натрупали опит в Перу, т.е. бяхме се аклиматизирали, и не изпитахме особени трудности. Разбира се, височинната болест въобще не е за подценяване. При бързо изкачване на голяма надморска височина организмът усвоява по-малко кислород от обичайното поради падането на атмосферното налягане и могат да се проявят различни неразположения като главоболие, гадене, световъртеж, проблеми със съня, нарушен баланс, задух при движение и други, че дори и да се стигне до сериозни състояния като белодробен и мозъчен оток. За да се адаптира тялото към височината, трябва да се пие голямо количество вода, да се избягват алкохолът и мазните храни, а по местата, из които странствахме, много помогна и дъвченето на изсушени листа от кока или по-скоро поставянето им за известно време под езика. И ако косите ви вече са настръхнали, ще отбележа, че за местните листата от кока са общо взето това, което за нас са листата от мента; местните лекуват всякакви болежки с тях. За аклиматизацията особено полезно е да се правят дневни преходи до по-високи места с връщане за спане на по-ниски, нещо, което местоположението на Сан Педро позволява.

Сан Педро е бил основен център на културата на атакаменьос, известни още като ликан-антай, атакамас, апатамас и т.н. Езикът, който говорели и който днес е мъртъв, се нарича kunza или атакаменьо. Те се занимавали с изработката на керамични съдове и били сред първите народи, които започнали да добиват и обработват мед и злато. Характерно за тях е, че опасвали селищата си със стени, изградени от скали – същински крепости, наречени pucará. Атакаменьос почитали много богове, които според техните вярвания живеели на върха на Ликанкабур. За тях вулканът бил свещена планина, а името му в превод означава „земя на ликан-антай“. Освен това те вярвали и в задгробния живот, поради което погребвали мъртвите с личните им принадлежности, за да им послужат и в отвъдното. През 15-ти век атакаменьос били завладени от инките, от които приели култа към Слънцето, а век по-късно по тези земи пристигнали и испанските завоеватели. Няколко пъти по време на пътуването се замислях колко изумително е, че народи, живели на различни континенти, без каквото и да е комуникация помежду си, без дори да подозират за съществуването си, са имали сходни традиции, вярвания и порядки. Сякаш съществува всеобщ източник на информация или пък разковничето е в дълбоката връзка на предшествениците ни с природата и способността им да разчитат нейните знаци и послания. Връзка, която е сериозно нарушена в съвременното ни, изпълнено с материални удобства битие.

Днес споменът за атакаменьос се съхранява в археологическия музей R.P. Gustavo Le Paige в Сан Педро. Той носи името на своя създател – йезуитския свещеник от белгийски произход Gustavo Le Paige, който се установява в градчето през 1955 г. и започва да изучава коренното население, събирайки впечатляваща колекция от артефакти. За съжаление, не успяхме да посетим музея, тъй като по време на престоя ни беше затворен за обновяване.

Въпреки прашните улици, някои дори без асфалт, и кирпичените, преобладаващо едноетажни, постройки с плоски покриви, бях запленена от Сан Педро. И не само аз. За първи път попадах на подобно място, като декор на филм. От една страна, приличащо на забравено от Бога селище, лишено от постиженията на цивилизацията, без особена привлекателност в архитектурно отношение. От друга страна, изпълнено с оживление градче, в което се носи всякаква чуждоземна реч, с множество туристически агенции, примамващи пътешествениците да опознаят забележителностите в околността. Местните обаче държат на испанския език и дори английският много-много не върви.

Когато пристигнахме по обяд, слънцето неумолимо напичаше и мигновено оценихме хладината, която поддържаха сградите. След като се настанихме, с Михи и Мани се отправихме на проучвателна мисия до „центъра“ на Сан Педро, който се оформяше от малък площад и една прашна улица, носеща името Caracoles. Тя беше осеяна със сувенирни магазинчета, туристически агенции, компании, предоставящи велосипеди под наем, и някое друго заведение. Улицата е кръстена на едноименната мина, където се е добивало сребро, тъй като в миналото именно от тази точка в градчето миньорите тръгвали на работа.

Може би най-впечатляващото здание е католическият храм, носещ името Сан Педро или Свети Петър, построен през 17-ти век, по време на колониалния период. Църквата се счита за втората най-стара в Чили и през 1951 г. е обявена за паметник с национално значение. Стените ѝ също са построени с характерния за района кирпич, а покривът – с дървесен материал от chañar (или чилийско зелено дърво), рожков, слама и кал. Аз лично останах много учудена, когато видях храма, тъй като на снимките в Интернет и на всевъзможните сувенири, предлагани в магазинчетата, той е бял. Този, който се издигаше пред нас, беше с цвят на кал или пръст. Оказа се, че църквата е претърпяла реставрация заради нанесените ѝ щети по време на силно земетресение през 2007 г., а след допитване до обществеността е взето решение да се запази сегашният цвят. Както отвън, така и отвътре тя излъчваше скромност и елегантност, което за пореден път ме накара да се замисля, че всъщност на вярата не са ѝ необходими злато и пищни украси.

Една от целите на разходката ни беше да си купим местна валута, а след това и храна. Обособени обменни бюра не намерихме, тъй като тук тази дейност се съвместява с търговията със сувенири. Насочиха ни към една странична уличка, където се случват тези сделки, и тъкмо се чудехме и маехме къде точно да влезем, когато видяхме Сашо в един магазин. И той по същите дела. Аз лично се ококорих, като видях как продавачът извади пачките с чилийско песо и без каквито и да е формалности или мерки за сигурност извършихме размяната. И ако в България вече сме свикнали с големите вериги супермаркети и удобството на полуфабрикатите, то тук подобно нещо не видяхме. Хранителните магазини са тези от нашето детство, където на малко пространство е струпано какво ли не, а саламът и кашкавалът се режат на момента вместо да се продават във вакумирани опаковки. Касовите бележки се пишат на ръка и се дават само при поискване. Заредихме се и с вода предвид жегата и височината. Междувременно събрахме оферти за астротур, защото ако тук човек не се наслади на нощния небосклон, то къде другаде, и проучихме въпроса с наемането на велосипеди. По предложение на Сашо вечерта щяхме да се отправим извън Сан Педро, за да изпратим залязващото слънце. Вече бяхме чували, че тук залезите са вълшебни.

Така, малко по-късно, се сдобихме с велосипедите, поради което временно се разделих с паспорта си (остана като залог, че ще се върнем), и се отправихме в преследване на залеза. Докато напуснем централната част на градчето, вървяхме, бутайки колелата, защото има забрана за карането им там, а нарушителите подлежат на глоби. В един момент почти всички се метнаха на велосипедите, буквално като отвързани, и бързо изчезнаха от поглед. Накрая на опашката останахме единствено с Михи и Весела.

От личен опит мога да кажа, че който е казал, че карането на колело не се забравя, е поизлъгал. Веднага съжалих, че се впуснах в тази авантюра, и че не се присъединих към малкото разумни хора, които просто си повикаха такси. Чувствах се така сякаш нямах никакъв контрол върху возилото и се опасявах, че всеки момент ще се строполя на земята. Молех се само да не е под гумите на някой автомобил. За това усещане допринасяше и не особено доброто състояние на велосипеда, който видимо бе изминал доста километри и бе преживял множество приключения. Въпреки лекия ужас, който изживявах, и факта, че изгубихме по-голямата част от групата, Михи ме насърчи да не се отказваме и лека-полека трите с Весела се отправихме извън пределите на Сан Педро. В крайна сметка дори хванахме правилната посока, но за наше учудване от спътниците ни нямаше и следа. В един момент пътят започна да се изкачва, изплезихме езици и слязохме от велосипедите. Покрай нас от време на време профучаваха автомобили и камиони, които ме стряскаха всеки път. Изведнъж забелязахме, че встрани от пътя се издигаше кръст и решихме, че това ще е финалната линия. В същото време се бяхме отдалечили достатъчно от градчето, така че да се насладим на заобикалящия ни пейзаж и на снажната осанка на Ликанкабур. Оставихме возилата и се насочихме към малка групичка от търсачи на залези, също като нас.

Не след дълго към нас се присъединиха двама от спътниците ни и настана истинска веселба. Оказа се, че в еуфорията си другата част от групата е тръгнала в противоположна посока. В един момент установили грешката си, а освен това и липсата на нашето трио, и тръгнали да ни издирват. В крайна сметка част от хората се отказали от предприетата авантюра, която съвсем не беше лека, ако не въртиш педалите редовно. Впоследствие разбрахме, че само Сашо, Ели и Мая бяха продължили, но пристигнали на уреченото място твърде късно, т.е. след цветното шоу в небето.

Но какво да кажем за залеза? Той определено си струваше преодолените препятствия. За разлика от обичайното наблюдаване на постепенното спускане на слънцето на запад, то оставаше зад гърбовете ни, а неповторимите гледки се редяха една след друга на изток. Околността беше залята от феерия от цветове – от жълто през розово към лилаво, а вулканите, които служеха за фон на случващата се магия, сякаш оживяваха под четката на Твореца.

След края на спектакъла насред пустинята беше време да се отправим отново към Сан Педро. Този път се спускахме надолу, което не беше по-безобидно от изкачването, дори по-опасно, заради набирането на скорост. За щастие, епизодът завърши със смях и шеги в местен ресторант под звуците на жива музика и с чаша чилийско вино в ръка. Най-ярък спомен съм запазила от т.нар. чилийска салата, която поръчах. Вместо от домати и лук, както пишеше в менюто, тя всъщност се оказа салата от лук с домати. Определено не бяха пестили лука.

11/09/2016 „Изгубени“ в пустошта

Когато се събудих сутринта, усетих пронизваща болка в стомаха и ме обзе лек ужас. От време на време ми се случва, дали от нерви, за които в случая и дума не можеше да става, дали от храна, да изпитвам болки, които понякога са толкова силни, че не мога да стоя изправена. През цялото време много внимавах с какво се храня и пиех само бутилирана вода, тъй като подобни неразположения са нежелани особено когато си в непрекъснато движение и заобиколен от невероятни места, чакащи да бъдат изучени. Първата ми мисъл беше свързана с вечерята, която включваше свежа салата, както вече стана дума. Да, действително не пиех чешмяна вода, но в ресторантите точно с такава мият зеленчуците и за чуждоземните стомаси всяка капка може да бъде от значение. А по отношение на чилийската вода бяхме чували, че се изисква сравнително дълъг период на адаптация на тялото. Второто, по-правдоподобно обяснение беше, че съм попаднала в хватката на стомашен вирус, тъй като няколко човека от групата вече бяха „проплакали“.

Разбира се, в очакване на един вълнуващ ден, изпълнен със солени езера, вулкани, викуни, розово фламинго и какво ли още не, беше трудно да си помисля да прекарам деня в легнало положение и извиках на помощ цялата си воля и търпение, за да се справя със ситуацията.

Когато станахме, беше студено. Със сигурност температурата беше под нулата и всички топли дрехи влязоха в употреба. Беше тъмно, което пък ни позволи да се насладим на осеяния с милиарди звезди небосвод, които закачливо ни намигаха. Никога не бях виждала подобна гледка и искрено се надявам, че отново ще ми се отдаде такъв случай. Ако човек се загледаше за по-дълго, имаше усещането, че небето ще се стовари върху му, а освен това можеше да види как то или по-скоро Земята се закръгляше.

Околността все още беше притихнала в прегръдката на сладък сън, а спокойствието се нарушаваше единствено от някой профучаващ микробус, отвеждащ туристите при чудесата на Атакама. Не след дълго пристигна и нашият местен водач, Клаудио, с който щяхме да споделим следващите няколко дни и който се оказа истинско съкровище и неизчерпаем източник на информация. Човек, бликащ от енергия и ентусиазъм, който се стремеше да ни покаже всичко най-хубаво от родината си. Изключително добър познавач на чилийската флора и фауна, и вероятно не само. Човек с дълбока връзка с природата, който можеше да назове по име всяко растение и да разкаже за полезните му свойства (от него научихме, че имената на местните треволяци се състоят от една дума, повторена два пъти, например pingo-pingo или rica-rica, за да се подчертае силата на тяхното действие). Авантюрист по душа, който много често ни отвеждаше встрани от отъпканите туристически пътеки, на места, за чието съществуване повечето пътешественици вероятно не подозират. За капак говореше и страхотен английски, предполагам страничен ефект от пребиваването му в САЩ; владеенето на този глобален език се оказа сравнителна рядкост по тези земи, въпреки нестихващия поток от посетители от цял свят. Силно впечатление ми направи начинът, по който Клаудио (както и други местни хора, които срещнахме по пътя), говореше за извънземните същества и техните посещения в района, по-конкретно за летящите чинии, кацащи на един и същи вулкан в близост до Сан Педро. Докато по нашите географски ширини са характерни крайностите – от фанатично убеждение, граничещо дори с налудничавост, до пълно отричане, тук тази тема се поднася като обикновен факт. Дотолкова, че започваш да вярваш.

След като напуснахме Сан Педро, се потопихме в безкрайната пустош, чиято монотонност се нарушаваше единствено от величествени вулкани. Не след дълго Клаудио спря насред пътя и изгаси двигателя, за да ни демонстрира любопитен феномен, за който бях гледала клипове в YouTube, но на други места. Макар шосето видимо да се спускаше надолу, микробусът вместо да продължи напред тръгна в обратна посока. Явление без установен произход – въздействие на магнитното поле, чисто и просто илюзия или нещо друго. Обяснението беше оставено на въображението ни.

Първата ни спирка по пътя беше Тропикът на Козирога или Южният Тропик. Той е един петте основни паралела, които се изобразяват върху картите на Земята, и е разположен на 23°26′12.5″ на юг от Екватора. Тропикът на Козирога се явява своеобразна разделителна точка между умерения климатичен пояс, който остава на юг, и тропичния – на север. Освен това той е най-южната географска ширина, в която Слънцето може да е разположено в зенит, т.е. слънчевите лъчи да падат перпендикулярно на земната повърхност. Последното се случва по време на зимното слънцестоене. Имената на паралелите – Тропик на Козирога, Тропик на Рака и т.н., винаги са ми звучали много екзотично. Чак сега, пишейки, си направих труда да проверя защо се нарича Тропик на Козирога. Когато в миналото му е дадено това име, по време на слънцестоенето през декември, Слънцето е навлизало в съзвездието Козирог (макар че днес с промяната на наклона на оста на въртене на Земята, в този ден то навлиза в съзвездието Стрелец). Тропик е дума с гръцки произход, която означава завой или смяна на посоката, тъй като в момента на слънцестоене Слънцето сякаш „се обръща“. След този момент денят в Южното полукълбо започва да намалява. Така освен меридиан (Гринуичкия) вече се бях „докоснала“ и до паралел.

Мястото беше забележително не само с Тропика на Козирога, но и с факта, че точно оттам минава „Пътят на инките“, отвеждащ до самия център на тяхната империя – свещения град Куско в Перу. Път, който се е използвал от някогашните пощальони, наричани chaskis.

Хубавото на предлаганите от местните агенции екскурзии е, че включват закуска и/или обяд според часа на тръгване и продължителността им. Така в ранното утре се отбихме в уютно и оживено ресторантче в малко селце по пътя, където други групи туристи вече приключваха закуската си. Затвърди се общото ми впечатление, че тук, за разлика от отрупаните с храна блок-маси в Европа, закуските са скромни и включват основни продукти (хляб, бъркани яйца, масло, сладко) и чай, кафе или някакъв сок, в количества, достатъчни да те заситят, без да се разхищава храна.

След като се насладихме на гостоприемството на местните, се отправихме към една от перлите на Атакама, като в един момент около нас изчезна всякаква следа от човешка дейност, дори асфалтовият път премина в черен. Това засилваше усещането за откъснатост от света и неподправено приключение. Пейзажът започна да става все по-неземен и изумителен, когато Клаудио изненадващо отби встрани от прашния път и всички нетърпеливо слязохме, въоръжени с фотоапарати и телефони в ръка. Никога не бях предполагала, че пустинята може да бъде толкова вълнуваща, така наситена с интересни форми и цветове. Всички загубихме ума и дума!

Пред нас, в далечината, в подножието на импозантни вулкани, се разстилаше солната равнина Талар (Salar de Talar). Тя се намира на около 160 км от Сан Педро, на 3950 метра надморска височина и е с обща площ 46 кв. км. Не можех да сравня пейзажа с нищо, което бях виждала досега. Сякаш принадлежеше на друга планета. И като се замисли човек, че това е било дъното на Тихия океан! А какво да кажем за невероятното съчетание на цветове? На фона на кафеникаво-червената земя, покрита с жълт килим от оформената на туфи трева, носеща името paja brava, се открояваха още по-силно бледорозовите и бежови нюанси на солната равнина. Нейната монотонност и наглед безжизненост се нарушаваше от синьо-зелени езерца, които придаваха особена цветност на пейзажа, а над солната плоскост снага извисяваха кафяво-черни вулкани. Над тях се простираше небето, което поразяваше със своя син цвят, а тук-там се забелязваше някое бяло облаче. Имах усещането, че стоим пред картина, изваяна от четката на изкусен майстор. Всъщност, това е самата истина, защото по-велик творец от природата няма. Усещането за нереалност и безвремие се засилваше от липсата на обичайните за градските ни местообитания шумове и припряност. Единствено вятърът, който безпрепятствено кръстосваше околността, ни припомняше, че случващото се не е сън. Когато погледнахме зад нас, бяхме поразени от величието на друг вулкан, който се издигаше над жълто-кафявата земя, а по склоновете му снежни петна проблясваха под слънчевите лъчи. Недалеч се забелязваше група викуни, които спокойно пасяха трева.

Викуните (vicuñas) са представители на семейство Камилови в Южна Америка, в което попадат също ламата, алпаката и гуанакото. Докато ламата и алпаката са питомни видове, то викунята и гуанакото живеят в дивата природа. Местообитанията на викунята се намират на голяма надморска височина – от 3200 до 4800 метра, в Андите, на територията на Перу, Боливия, Аржентина и Чили. Този вид живее на семейства или групи, които включват един мъжки екземпляр, 3-4 женски и техните малки. Вълната им се счита за една от най-фините и е с висока стойност. Викунята е била високо ценена от инките именно заради вълната, като единствено владетелите са имали право да носят дрехи, изработени от нея. Заради липсата на какъвто и да е контрол върху лова на тези грациозни животни в продължение на векове, след идването на испанците, популацията на викунята силно намалява и през 1974 г. тя е обявена за застрашен вид. За щастие, днес проблемът е преодолян и можем да продължаваме да им се любуваме в естествена среда. Интересен факт е, че викунята е един от символите на Перу и е изобразена на герба на страната.

Не след дълго се озовахме насред солната долина, край бреговете на езеро с кристално чисти и леденостудени води, които се надипляха при допира си с вятъра. В далечината се забелязваше ято фламинго, които шляпаха със стройните си крака във водата в търсене на водорасли, неразделна част от тяхната храна. Тези земи са дом на три вида фламинго – чилийско, андско фламинго и фламинго Джеймс. Силната притегателна сила на местността се определя и от т.нар. Червени камъни (Piedras Rojas) – вулканичен ансамбъл от камъни с характерен червеникаво-керемиден цвят, резултат от окисляването на желязото в района. Въздухът беше пропит от вълнението на десетките туристи, които се бяха разпръснали наоколо и запечатваха от различни перспективи неземния пейзаж на телефоните и фотоапаратите си. Разбира се, и ние не правехме изключение. Истина е, че с течение на деня се чувствах все по-зле, включително усетих, че имам температура, но в същото време великолепието на пустинята ме зареждаше с енергия и сили.

За разлика от останалите групи туристи, както вече споменах, ние имахме късмета да попаднем на Клаудио, който ни отведе в друга част на солната равнина и по този начин се насладихме на местността от различни гледни точки. И докато в района на Червените камъни, водата беше в изобилие, доколкото е възможно в пустинята, то тук успяхме да получим по-добра представа за солните натрупвания, между които се бяха оформили малки локви и тесни, извиващи се вади. Характерната жълта трева беше съумяла да израсте в тези неблагоприятни и наглед несъвместими с живота условия. Съвсем наблизо се разхождаха три викуни, които започнаха плашливо да се озъртат, когато усетиха присъствието ни, а във водата десетки фламинго и други птици продължаваха да се наслаждават на закуската си. Откриваше се гледка към друга солна равнина в съседство.

Следващата ни спирка по пътя трябваше да бъдат разломните езера Мисканти и Миникес, разположени в чилийското Алтиплано, малко над 4000 метра надморска височина. За съжаление, не ни беше писано да ги видим, защото микробусът ни се повреди насред пустошта. Проблемът не беше безобиден, тъй като беше засегната спирачната система. Тук е моментът да отбележа, че в околността се шофира безобразно бързо, а спирачката твърде често влиза в действие. Нищо чудно, че нашата отказа. За късмет в групата имахме сръчни майстори, които успяха да закрепят положението. Единодушно решихме, че безопасността е преди всичко и се отправихме към Сан Педро, като по път спряхме единствено за обяд (в действителност доста позакъснял) в същото ресторантче.

Вечерта всеки се отдаде на различни занимания, а аз най-сетне се отдадох на дълбок сън с надежда да преборя вируса. Когато се събудих, беше тъмно и подготовката за вечеря течеше с пълна пара. Почивката ми беше подействала чудотворно и не усещах почти никакви неразположения. Вече очаквах с нетърпение следващите приключения из Атакама. Между другото след този случай винаги, когато пътувам, вземам пробиотик и имуностимулатор превантивно, за да може организмът да се справи с неизбежния стрес от смяната на ежедневната рутина.

12/09/2016 На гости на Дядо и разходка на Луната

Предстоеше поредният вълнуващ ден, който щеше да започне с посрещане на изгрева край гейзерите Ел Татио и да завърши с незабравим пустинен залез. Затова станахме в ранни зори, около четири, за да се подготвим за тръгване час по-късно. Със събуждането усетих, че вирусът е преборен, но за лош късмет моите съквартирантки Михи и Мани бяха поредните, попаднали в неговата хватка, и им се наложи да останат по леглата.

Вече превърналият се във всеобщ любимец Клаудио пристигна с известно закъснение, настанихме се бързо в микробуса и се впуснахме в непрогледния мрак по лъкатушещите, неравни пътища на Атакама. Около 90 км ни деляха от едно от най-забележителните места в пустинята.

Когато се отдалечихме достатъчно от Сан Педро и единствените видими светлини бяха тези от фаровете на нашето возило, Клаудио отби встрани от пътя и ни подкани да излезем. Предложение, което първоначално не ми се стори съвсем примамливо, предвид минусовите температури навън, но знаех, че няма да съжалявам. Всеки един миг по време на пътуване е безценен и трябва да се оползотвори, особено когато става дума за далечни земи, които вероятно ни е дадено да видим веднъж в живота. Дребните неудобства бързо се забравят, а ярките преживявания топлят душата завинаги.

Останахме зашеметени от звездното шоу в нощното небе над Атакама. Видяхме Млечния път, както никога досега, сякаш беше на една ръка разстояние, и най-ярката звезда на небосклона – Сириус, известна и като „Кучешката звезда“, тъй като е част от съзвездието „Голямо куче“. Клаудио ни показа съзвездието Южен кръст, както и двата Магеланови облака, видими от Южното полукълбо. Магелановите облаци (малък и голям) са галактики-джуджета, влизащи в състава на т.нар. Местна група от галактики, към която принадлежи и Млечният път. Големият Магеланов облак отстои от Земята на около 160 000 светлинни години, а малкият – на приблизително 200 000. Небесното пано се допълваше от падащи звезди, които припряно притичваха над нас.

Когато пристигнахме при гейзерите, започна да се развиделява, а скоро небето придоби розови оттенъци. Стълбовете гъста пара, които се издигаха от земята, придаваха мистичност на утрото и изпъкваха на фона на тъмните силуети на вулканите наоколо. Ел Татио (El Tatio) е третото по големина геотермално поле в света след тези в националния парк Йелоустоун в САЩ и в биосферния резерват Кроноцки на полуостров Камчатка в Русия, както и най-голямото в Южното полукълбо. То обхваща над 80 фумароли (струи от вулканични газове и пари, изхвърляни от пукнатини в земната кора) и солфатари (струи от серен диоксид и сероводород, примесени с въглероден диоксид, водни пари и други газове, изхвърляни от пукнатини в земната кора), повече от 60 термални извора, 50 гейзера и 5 кални вулкана. На територията му попадат около 8% от гейзерите на планетата. Ел Татио е част от зона с активна вулканична дейност в Андите и се намира в близост до границата на Чили с Боливия. Тези гейзери са и най-високо разположените в света – на 4200-4300 метра надморска височина. На мъртвия вече език kunza Ел Татио означава „дядото, който плаче“. Съществуват и други интерпретации като „пещ“, „появявам се“ и „изгорен“.

След като паркирахме микробуса на подходящо място, направихме кратка разходка сред гейзерите, които все още не бяха достигнали пика на своята активност. Ниските температури, вероятно около минус 10 градуса, ни накараха да се върнем обратно в него, на топличко, като Клаудио ни поднесе закуската – сандвичи с кашкавал и шунка и топли напитки. Междувременно природният спектакъл започна да набира сили и отново ни примами да излезем навън. Изворите къркореха безспир под напора, идващ от земните недра, а всяко изригване изтръгваше възгласи на въодушевление и ни хвърляше в екстаз, макар водният стълб да не достигаше впечатляващи височини. Разхождахме се сред димна завеса от озарените от първите слънчеви лъчи парни изпарения в причудливи форми, които оприличавахме на всевъзможни неща – глава и шлем на конник, дракони и какво ли още не. Водните пръски блещукаха като хиляди скъпоценни камъни, а контрастът, който се оформяше между ясното синьо небе и снежнобялата пара, беше поразителен. Околността се изпълни с андски чайки, които на всичкото отгоре съвсем безсрамно се ухажваха. Движехме се по добре очертани пътеки, осигуряващи безопасно разстояние между туристите и гейзерите, а на места дори бяха издигнати каменни ограждения. Силата на природата не бива да се подценява. Неслучайно един от гейзерите е наречен „Убиецът“. Неразумни туристи са се превърнали в негова жертва, вероятно водени от нездраво любопитство или желание за ефектна снимка.

Със спадането на интензитета на изригванията потокът от туристи започна да намалява, а най-големите смелчаги дори се потопиха в термалните извори в непосредствена близост, с температура на водата около 30 градуса. Ние предпочетохме да гледаме веселбата отстрани, още повече предвид повишената заболеваемост през последните дни.

На тръгване Клаудио успя да ни изненада приятно с поредното си лирично отклонение, като ни отведе до местност, която убедително се вписваше в представата за ада, обрисувана в детските книжки и анимационни филми. Озовахме се сред кафяво-сиви езерца, по чиято повърхност се носеха балончета, сред кални гейзери, които наподобяваха врящ топъл шоколад, който със сигурност не ви се иска да опитате, и парни изпарения, които допълнително подсилваха усещането за преизподня.

От сутринта всички се озъртахме за представители на местната фауна, и ето че най-сетне се яви една вискача, която със своята жълтеникава окраска умело се сливаше със заобикалящия ни пейзаж. Добре, че можехме да разчитаме на набитото око на Клаудио. Вискачата е гризач от семейство Чинчилови и прилича много на заек. Вече бяхме в движение, когато встрани от микробуса прибяга една викуня, а други две точеха шии иззад храстите, досущ като жирафи.

По път за Сан Педро направихме няколко кратки спирки, които обогатиха впечатленията ни за живота в пустинята. Край мочурищата на река Путана, които са местообитание на различни видове птици, се доближихме до група викуни. Te закусваха с незнайно какво, тъй като наоколо се виждаха само камъни, а от време на време ни хвърляха по някой поглед, за да проверят дали не сме опасно близо до тях. Друго място ни разкри интересна перспектива към преливащите цветове на пустинята – от жълто, през различни нюанси на розовото и бежовото до кафяво-черните багри на планините, и към димящ вулкан, който местните чакаха да изригне скоро. Предвид оскъдната и ниска растителност бяхме особено впечатлени от огромни кактуси в причудливи форми.

Отбихме се и в Мачука (Machuca) – автентично село, състоящо се от около 20 къщи, изградени от глина, кактусова дървесина и слама. Основното препитание изглежда е туризмът, а жителите продават ръчно изработени сувенири и типична за района храна, включително месо от лама. Най-забележителната постройка беше черквата Сан Сантяго, носеща името на покровителя на селото. Със своите неправилни форми, варосани стени, сини вратички и кръст и сламен покрив, насред пепеливата земя, тя излъчваше неподправен чар и истинска скромност и смиреност. Вниманието ми беше привлечено и от знаме, състоящо се от квадрати в седем цвята, което се оказа, че е знамето на част от коренните жители на Андите. То носи името wiphala, за което се счита че произлиза от две думи на езика на племето аймара. Едната е възглас за триумф, а другата описва вълнообразното движение на гъвкав предмет под въздействието на вятъра. Оттук „триумфът, развяван от вятъра“. Цветовете на знамето имат следната символика: червен – Земята и хората от Андите; оранжев – обществото и културата; жълт – енергията и силата; бял – времето и непрекъсната промяна; зелен – природните ресурси и икономиката/производството на Андите; син – космическото пространство и безкрая; лилав – политиката и идеологията на Андите, властта на общността.

В Сан Педро се върнахме значително по-късно от планираното време заради лиричните отклонения на Клаудио и стремежът му да ни покаже всичко най-интересно по пътя. Разбира се, това само ни радваше. Така разполагахме с около час за почивка преди да се отправим към следващото приключение, което винаги извиква в съзнанието ми заглавието на една любима песен на Savage Garden – To the Moon and Back, което ще рече „До Луната и обратно“.

Лунната долина е местност, впечатляваща с обширните си пясъчни пространства, напудрени с бяла сол, и с причудливи скални и пясъчни образувания, изваяни от природните стихии. Изумителен пейзаж, сравняван с този на спътника на нашата планета. Долината се намира в Солната планинска верига (Cordillera de la Sal), на 13 км от Сан Педро. През 1982 г. тя е обявена за природен резерват и попада в пределите на Националния резерват Фламинго. Счита се, че Лунната долина се е формирала преди 22 милиона години при нагъването на горните пластове на земната кора, а вулканичната дейност е довела до отлагане на скали и пепел. Днес районът е съставен от седиментни скали с фрагменти от гипс, сол, хлорат, борат и глина. Заради суровите условия и липсата на влага не се срещат никакви животински и растителни видове.

Когато навлязохме на територията на Лунната долина, слънцето напичаше неумолимо. Затова изпитахме истинско облекчение, когато се гмурнахме във върволица от пещери или по-скоро тесни тунели, които ту ни скриваха под земята, ту ни извеждаха над нея. След това с микробуса се насочихме към другия край на местността, където посетихме скалното образование Трите Марии, известни още като Наблюдателите – композиция от три вертикални скулптури, съставени от гранит, глина, кварц и скъпоценни камъни. За съжаление, едната Мария е била прекършена от немарлив турист, който решил да се снима отблизо с нея.

По обратния път, вече пеша, минахме покрай формацията Амфитеатъра и фигурата на Патриарха, който е изправен в подножието ѝ. Последва изкачване покрай Голямата дюна, която поразяваше с наглед застиналите си форми и с фината си повърхност, чиито песъчинки сякаш бяха залепени една за друга, така че да не нарушат съвършенството на пейзажа. Ходенето в този участък се оказа сериозно изпитание предвид високата температура и липсата на вятър, който да ни разхлади, и затъването в пясъка, което доведе до натежаване на обувките ни. Но пък колкото по-нагоре отивахме, толкова по-ясна представа придобивахме за околността, за изумителните форми и за впечатляващите размери на Амфитеатъра, а към това се прибавяше и снагата на Ликанкабур, която оставаше зад гърбовете ни. Всички бяхме в захлас и не ни се тръгваше, но Клаудио ни подкани настоятелно да се отправяме към микробуса, защото трябваше да хванем залеза. Слънцето вече се беше устремило решително на запад.

Клаудио ни отведе до обширно плато над Лунната долина, където също имаше пропускателен режим. Някои залези не са безплатни. Но пък какви залези само! Мястото вече се беше изпълнило с туристи и всеки търсеше подходящо място, за да се наслади на спектакъла. За късмет успяхме да случим един от малко облачни дни в пустинята, но само дотолкова, че облаците да придадат допълнително великолепие на залеза. Под краката ни се разстилаше море от изящни скални образувания със специфичен керемиден оттенък, сякаш замръзнали по местата си още в деня на Сътворението, но несъмнено извървели дълга еволюция, за да ги видим точно такива.

В далечината се издигаха величествени вулкани, но Ликанкабур доминираше над всички тях и над цялата околност. Ех, трудно е да откъснеш очи от този симетричен гигант! Приказният пустинен пейзаж се превърна в сцена за цветния спектакъл на отиващото си слънце, много по-пъстър и жив от този, който наблюдавахме две вечери по-рано. Отново бяхме потопени в богатство от багри – от жълто през розово към лилаво. Накъдето и да погледнех, виждах единствено щастливи и умиротворени под въздействието на майката природа хора. Мигове на блаженство, които търсим отново и отново. Спомени, които се запечатват завинаги в съзнанието и сърцето.

Постепенно започна да се смрачава и да застудява и се отправихме отново към нашия малък оазис насред Атакама. А най-хубавото беше, че утрешният ден щеше да ни поднесе поредното си чудо.

13/09/2016 Очарователната Тара

Денят отново започна рано и с голямо вълнение, тъй като по думите на Сашо ни предстоеше да се срещнем с една от най-големите красоти на Атакама – солната равнина и езерото Тара (Salar de Tara) на територията на Националния резерват Фламинго. Поехме по международния път, който свързва Чили с Аржентина посредством прохода Paso de Jama, а между другото успяхме да надзърнем и в пределите на Боливия. В този ден пътувахме с два микробуса, тъй като към нашата група се бяха присъединили момиче и момче от Чили, решили да опознават родината. Все пак повечето от нас останаха при Клаудио в очакване на нови вълнуващи истории и интересни факти.

Направихме кратка почивка, за да се насладим на симетричните склонове на Ликанкабур, след което много бързо навлязохме сред драматичните цветни пейзажи на Алтипланото, прехвърляйки 4000 метра надморска височина. Следващата спирка по пътя беше мочурището, възникнало край река Кепиако (Quepiaco) – живописна местност, озарена от слънчевите лъчи, която се превърна в чуден декор за закуската на открито. Пепелявият терен преминаваше в килим от жълта растителност, осеян с тъмносини водни кръпки с различни размери и форми, а над тях плавно се издигаха склонове в специфичен цвят, между оранжево и червено, който галеше сетивата. Природният шедьовър се допълваше от кафяво-черен вулкан, по чиито склонове се белееха снежни петна. От време на време край нас прехвърчаха пернати същества, вероятно привлечени от възможността да се нагостят от трапезата ни.

Заредени с нови сили и слънчева топлина, продължихме пътуването си към гвоздея на програмата. Не след дълго изоставихме асфалтовия път и се потопихме в пустошта, в която местните ни водачи се ориентираха отлично. Оказа се, че прекосяваме кратера на изгасналия вулкан Пакана – един от най-големите кратери в света, с размери 60 км на 35 км, разположен на 4200-4500 метра надморска височина, като в най-високата си част дори надхвърля 5000 метра. Той е част от централната вулканична зона на Андите и се свързва с мощни изригвания в далечното минало (говорим за милиони години).

При навлизането в безкрайната пустош бяхме посрещнати от Монасите на Пакана – група от големи скални образования, издигащи се от сухата, пепелява земя, които като същински стражи държаха околността под контрол. Счита се, че формирането им е свързано с вулканичната дейност и постепенното изливане на лавата, която с течение на времето се е втвърдила. Разбира се, природните стихии са казали тежката си дума за сегашната им външност. Сред тях, с ясно различимите си черти на лицето, изпъкваше една фигура, която е известна и като Индианеца, а зад него, в далечината, се разстилаше солната равнина и езеро Горещи води II (Aguas Calientes II).

Отминахме нататък, а микробусът се полюшваше със сериозна скорост по неравния терен. Водачите ни сякаш си бяха внушили, че са на рали Дакар. По време на следващата ни спирка се впуснахме в лов на черни и червени обсидиани, както Клаудио ни беше обещал. А такива имаше в изобилие, особено черни, също свидетели за вулканичната дейност в миналото. Събрахме значителни количества, които отнесохме като амулети за нас самите, за семействата и за приятелите ни. Обсидианът се смята за камък-закрилник, който предпазва от негативна енергия и болести, а според Клаудио да намериш червен обсидиан било на късмет в любовта.

Отново се понесохме в див бяг по посока на езерото Тара и най-накрая тя изплува пред очите ни. Потопихме се в розово-червено-кафява приказка, чието привидно еднообразие се нарушаваше от белеещата се в далечината сол и синеещите, макар и оскъдни, води на езерото. Продължихме да се приближаваме към Тара, която все по-щедро ни разкриваше прелестите си, а в един момент попаднахме сред изумителни скални образования, известни като Катедралите. Когато най-сетне се озовахме край бреговете на езерото, бяхме поразени от неочакваното богатство от цветове в тази пустош, сякаш непринадлежаща на нашата планета. Това усещане се допълваше от факта, че други посетители почти нямаше, за разлика от предишните места, които вече бяхме опознали. Запазила съм смътен спомен от разказите на Клаудио, че наследниците на коренните жители питаят особена ревност към местността като към свято място, поради което ни предупредиха да не пристъпваме очертаните пътеки. Дори имаше забрана за пушене, която принуди заклетите пушачи да се крият зад микробусите. Освен това е установен известен контрол върху посещенията, които се случват в определени дни от седмицата, или поне така беше по време на нашия престой в Сан Педро.

Насладихме се на вкусен обяд сред красивата пустош, след което се отправихме обратно към цивилизацията, която в този момент ми се струваше като мираж, като далечен спомен от миналото. Спомням си, че на връщане се оглеждах във всички посоки и жадно поглъщах оставащите зад гърба ни гледки, за да ги запечатам завинаги в съзнанието си. Непосилна задача, разбира се, но бях длъжна да опитам. Сред скалистия пейзаж успях да видя и един друг Индианец, който беше кръстосал крака и сякаш бе изпаднал в медитативно състояние. По пътя спряхме за кратко край поредното езеро, което Клаудио назова като Диамантеното, тъй като почти изцяло замръзналата му повърхност блещукаше ослепително от допира със слънчевите лъчи.

Завърнахме се в Сан Педро следобед, но нито на Клаудио му се разделяше с нас, нито пък на нас с него. Затова той предложи да ни покаже околностите на градчето, които съвсем не бяха за подценяване. Разбираемо част от спътниците ни предпочетоха да се отдадат на заслужена почивка, но половината група беше жадна за още подвизи. Разходихме се по течението на река Сан Педро в посока на археологическия обект Pucará de Quitor, който бяхме видели от микробуса в един от предходните дни. Става дума за руините на селище на атакаменьос от 12-ти век, което е разположено по склоновете на хълм и е опасано със защитна стена (pucará). То е обявено за национален паметник през 1982 година. До самото селище не стигнахме, макар да се намира на едва 3 км от Сан Педро, но се насладихме на красив каньон с изваяни през хилядолетията стени, които освен това ни осигуриха сянка и прохлада в горещия ден. Наситения с емоции ден поляхме с освежаващ фреш от портокал и кафе на сладка раздумка в симпатично „крайпътно заведение“ на колела – малък микробус, трансформиран в бар, с две масички и няколко стола в пепелта, в сянката на дървета с широки корони. Не знам дали имаше по-щастливи хора от нас в този момент.

След финални покупки на подаръци и кратка почивка в тази последна вечер в Сан Педро няколко човека от групата се включихме в астрономически тур, който се проведе в двора на малка обсерватория. Още при записването ни бяха предупредили, че пълнолунието наближава и това може да затрудни наблюдението на нощното небе, но и за миг не съжалихме за решението си. Беседата беше на много високо ниво и научихме интересни факти за южното небе и разликите му с нашето северно небе. Показаха ни съзвездията Южен Кръст, Скорпион и Стрелец, а след това с два телескопа с различно увеличение наблюдавахме някои звезди, планети, включително Марс и Сатурн с неговите пръстени, и кратерите по лунната повърхност. Беше обогатяващо и вдъхновяващо преживяване.

Макар и с известна тъга заради предстоящото отпътуване изпратихме деня с надежда за нови приключения през утрешния ден. Преди тръгване към Калама трябваше да посетим местата, които не успяхме да видим заради спуканата гума, за която вече споменах.

14/09/2016 Сбогуване със Сан Педро

Посрещнахме последното си утро в Сан Педро с голямо въодушевление, тъй като предвкусвахме предстоящата среща с езерата Мисканти и Миникес в чилийското Алтиплано. За съжаление, градусът на настроението рязко спадна, когато Клаудио се появи с помръкнала физиономия и със сълзи в очите и ни съобщи, че микробусът е повреден, по-конкретно имало проблем със затварянето на вратата, и собственикът на агенцията отказал да осигури друг. Всеки един от нас малко или много беше обзет от разочарование, но в този ранен час кой знае какви варианти за действие нямаше.

Някои решиха да преборят разочарованието със сън, но десетина се впуснахме по прашните, притихнали улици на градчето, за да намерим евентуално друга агенция, която да ни отведе до Алтипланото. Междувременно се беше развиделило, но всичко беше затворено и никой не се мяркаше наоколо.

Внезапно пред нас се появи местен водач, който, признавам, силно впечатли дамския състав. Той се подготвяше да отведе поредната група сред чудесата на Атакама. Споделихме му за случилото се и го попитахме дали не може да намери място и за нас. Свободни места нямаше, но каза, че ще осигури два джипа и един шофьор. Веднага позвъни на приятелката си, която очевидно спеше, защото бил почивният ѝ ден. Другият шофьор трябваше да е някой от нас, но някои бяха без книжки, а други просто не искаха да шофират в пустошта. Напълно разбираемо. И така част от групата потегли към езерата. Всичко се случи много бързо, за броени минути. Поколебах се дали да тръгна към Алтипланото, а впоследствие дълбоко съжалих, но решението беше взето. Явно така е трябвало да бъде.

Останалите се насочихме към каньона, който Клаудио ни беше показал предишния ден. С тази разлика, че тогава се придвижихме с микробуса, а сега бяхме на собствен ход. Получи се ободряваща сутрешна разходка, която ни помогна в известна степен да преодолеем разочарованието, макар и не съвсем. Междувременно насред пътя към нас се присъединиха двама шаровци, сякаш изпратени ни от небесата ангели, които ни съпроводиха до каньона и обратно по целия път до централния площад на Сан Педро. Ту изоставаха, ту излизаха начело, но и за миг не ни изпускаха от поглед.

На връщане обходихме централната част на Сан Педро, където подготовката за предстоящия национален празник беше в разгара си, след което се насочихме към хостела, за да дооправим багажите. Сашо пък отиде да уреди отношенията с агенцията заради провалената екскурзия, а върнатите пари решихме да дадем на Клаудио като благодарност за всеотдайността му през последните няколко дни. Междувременно се завърнаха и спътниците ни, които бяха останали очаровани от пейзажите край езерата Мисканти и Миникес, както и от екскурзоводката – наглед крехка французойка, която с лекота и без капка притеснение кръстосваше суровия чилийски север.

Дружно се отправихме към автогарата, за да се качим на автобуса за Калама – първи етап от дългото завръщане към Перу, а след това и към Европа.

Клаудио, вече видимо в по-ведро настроение, спази даденото сутринта обещание да ни изпрати и махаше след автобуса дори след като той напусна пределите на автогарата. Спомням си, че дори вървеше успоредно с него и махаше ли махаше, докато шофьорът не ускори и не го загубихме от поглед. Махахме му и ние. Познавахме го едва от няколко дни, а сякаш се сбогувахме със скъп приятел. От очите ми се стичаха сълзи, а слънчевите очила ми служиха като параван. Обръщах се многократно назад, обгръщайки с поглед околността и Ликанкабур, докато и той не изчезна.

Нощта прекарахме в уютен семеен хостел, целият опасан с решетки, което отново подсказваше за липсата на достатъчна сигурност по улиците на Калама. Същото важеше и за околните сгради. Затова пък домакините ни посрещнаха радушно и дори си направихме обща снимка за спомен. Както се уверихме, имаха традицията да се снимат с всички свои чуждоземни гости.

Бърза работа нямахме. Напазарувахме в близкия супермаркет, като ни направи впечатление, че тук веригите като че ли са местни, а не като при нас все чуждестранни. Поразпитахме как и къде можем да си наемем коли за авантюрата, която Сашо беше намислил за следващия ден, и се отдадохме на почивка.

15/09/2016 Ръката на пустинята

В съзнанието си винаги съм свързвала 15-ти септември със суетнята около началото на учебната година, макар вече да е минало доста време от деня, в който чух за последно училищния звънец. Но точно този 15-ти септември ще запомня със суетнята около една импровизирана отбивка на връщане към Перу, която ни отведе до „Ръката на пустинята“.

Идеята на Сашо беше да наемем коли, а нашите домакини ни посъветваха да отидем до летището на Калама, защото там са представени всички водещи компании в тази сфера. В ранното утро се отправихме с таксита в тази посока, но задачата съвсем не се оказа толкова лесна. Във всички компании отговорът беше, че нямали налични коли, тъй като били предварително резервирани, може би заради предстоящия национален празник. Настана истинска суматоха, в която валяха всякакви предложения какво да правим и накъде да поемем, а част от спътниците ми дори се отказаха от начинанието. Така останахме хора за един джип. Все пак дебатите ни успяха да привлекат вниманието на част от служителите на сравнително пустото летище и получихме неочаквана помощ. Сигурно доста отчаяни сме изглеждали. Обадиха се тук-там и ни насочиха към фирма в града, от която да наемем автомобил.

Отправихме се към уреченото място отново с таксита и в крайна сметка усилията ни се увенчаха с успех. Признавам си, че ми се изправиха косите, тъй като служителите не говореха и дума английски език и се наложи да се справям на испански език с термини абсолютно непознати за мен. За щастие не се изгубихме в превода и след като всички формалности бяха изпълнени, потеглихме към заветната цел.

Щом напуснахме пределите на Калама, се потопихме в монотонния пейзаж на пустинята Атакама, който се нарушаваше единствено от крайпътни заведения, бензиностанции и промишлени зони. Както в Перу, и тук ни направиха впечатление табелите за внимателно шофиране, които се редяха една след друга по протежение на Панамериканската магистрала. Предвид правия, макар и двулентов път, и добрата настилка, на пръв поглед те изглеждаха абсолютно ненужни. Обаче истината е, че еднообразието на пейзажа може да те унесе в сладка дрямка на волана, а последиците са ясни.

След няколкочасово пътуване съзряхме бленуваната цел вдясно и отбихме. Въпреки че през изминалите дни се срещнахме с невероятни природни чудеса и макар да знаехме, че е продукт на съзидателния човешки дух, „Ръката“ ни „сграбчи“ и ни пренесе в друга реалност. Тя се слива съвсем естествено с околността, сякаш е направена от пясък, но в действителност е напълно устойчива структура.

„Ръката на пустинята“, внушителна скулптура с височина 11 метра, изниква съвсем неочаквано, като мираж насред пустошта, пред погледа на пътуващите по Панамериканската магистрала. Тя се намира на 1100 метра надморска височина, на около 75 км южно от град Антофагаста. „Ръката“ е дело на чилийския скулптор Mario Irarrázabal и е открита тържествено на 28.03.1992 година. А какво символизира тази творба? По думите на самия автор всеки има свободата да даде своето тълкуване. За някои тя е сбогуване с околността, за други – поздрав към преминаващите с пожелание за късмет по пътя. Трети търсят по-дълбок смисъл и възприемат скулптурата като символ на човешката уязвимост и безпомощност и дори като напомняне за жертвите на диктаторския режим на Пиночет. Интересна подробност е, че подобни гигантски ръце, излизащи сякаш от земните недра, дело на същия скулптор, могат да се видят и на други места по света, например в град Пунта дел Есте в Уругвай и в испанската столица.

От първо лице се уверихме, че „Ръката“ е притегателен център не само за любопитни чуждестранни туристи, но и за местните. По време на престоя ни се отбиха също семейство с малки деца, отбор чилийски спасители, двойка от Аржентина, която обикаля Южна Америка на мотор, и други.

Увековечихме се на безброй снимки и настъпи моментът да поемем по обратния път, тъй като трябваше да върнем автомобила преди 7 часа вечерта. За пореден път бях изумена от съвършеното спокойствие и липсата на каквато и да е припряност у Сашо, който реши да се отбием и в Антофагаста.

Антофагаста е пристанищен град, който се къпе във водите на Тихия океан, а освен това тук е развита и миньорската индустрия. Това е един от най-населените градове в страната, при това с висок жизнен стандарт. Известен е като „перлата на Севера“. След прашните пейзажи на Атакама аз лично бях впечатлена от чистотата, свежестта и подредеността, която излъчваше градът. Ясно си спомням момента, в който, навлизайки в града, пред нас се разстла необятната шир на Пасифика, а равната му повърхност проблясваше под слънчевите лъчи. За кратко спряхме на крайбрежната алея, в зона под контрола на военните, за да се насладим на прохладата, идваща от океана в горещия ден.

Престоят в Антофагаста винаги ще помня и с един малък инцидент, който извади от строя бойния ми другар – моя фотоапарат. На слизане от автомобила изпуснах чантата си на земята, а шумът от падането ме изправи на нокти. Когато включих фотоапарата и погледнах през визьора, се виждаше едно хубаво черно петно. Разбира се, имах късмет, че това се случи почти в края на пътуването, защото в противен случай щях да се лиша от безброй скъпи спомени. Макар че това, което е запечатано в сърцето и съзнанието, никой не може да ни отнеме. В крайна сметка повредата не се оказа фатална и проблемът се реши буквално за секунди, още в деня след завръщането ми в София. За щастие, пътувах с прекрасни хора, които веднага се опитаха да ме разведрят и окуражат. Михи ми даде назаем нейния фотоапарат за остатъка от пътуването, тъй като тя снимаше с телефона си, а Наталия ми подари част от мидите, които беше събрала от брега, докато аз се вайках.

Сетне се отправихме обратно към Калама, като преди това от автомобила придобихме представа за централната част на Антофагаста, която беше изключително оживена в следобедния час. Бързахме да върнем возилото преди края на работния ден и успяхме на косъм, тъй като на влизане в града попаднахме в задръстване. Събрахме се с останалите ни спътници, взехме багажа и дружно се насочихме към автогарата, където отново срещнахме четириногите ѝ обитатели, все така дружелюбни към преминаващите. Качихме се на нощния автобус за Арика и в ранното утро на 16-ти септември пристигнахме в граничния град. Както обикновено аз спах на пресекулки и усетих, че по време на пътуването спирахме няколко пъти за доста време, след което отново потегляхме. Когато се развидели, с ужас установих, че пътуваме по страховит път, от едната страна, на който зееше бездна, а в значителни участъци асфалтът липсваше. Изглеждаше сякаш е имало огромно свлачище, а екипи се опитваха да разчистят шосето. Дръпнах завесите и реших повече да не любопитствам.

Пристигнахме живи и здрави в Арика, след което почти веднага се насочихме към перуанския град Такна и столицата Лима, за да поемем към дома. Обещавам някой път да ви разкажа и за Перу!

Ще се видим отново, Чили!

¡Hasta La Próxima!